Историята на региона по южното крайбрежие на Персийския залив грубо може да бъде разделена на два периода, въпреки че първият е 20 пъти по-дълъг от втория. А именно - от 2 хил. пр.н.е до откриването на петрола - първия и след откриването на петрола и последвалият процес на усвояване на правата върху неговата експлоатация от лидерите на наскоро обявилите се за независими британски протекторатни територии на Заливен Оман - втория.
1. Въведение.
2. Търговията между Изтока и Запада.
3. Залива през Античността.
4. Възникване и разпространение на исляма. Залива през Средновековието.
5. Периода на Колониализма.
6. Уахабитския ислям и Залива.
7. Серията от договори на Великобритания с племената по южното крайбрежие на Залива.
8. Откриването на петрола.
9. Независимост
оригинал: http://memory.loc.gov/frd/cs/cshome.html
1. Въведение.
2. Търговията между Изтока и Запада.
3. Залива през Античността.
4. Възникване и разпространение на исляма. Залива през Средновековието.
5. Периода на Колониализма.
6. Уахабитския ислям и Залива.
7. Серията от договори на Великобритания с племената по южното крайбрежие на Залива.
8. Откриването на петрола.
9. Независимост
оригинал: http://memory.loc.gov/frd/cs/cshome.html
1. Въведение
Оман, Обединени Арабски Емирства, Бахрейн, Катар и Кувейт са арабски държави, които се намират в Персийския залив и поради това споделят сходни характеристики. Основния елемент, който обединява тези държави е естеството на тяхното обкръжение, както и историческото им взаимодействие с народи и велики сили във или отвъд региона.
Заливът е естествен воден път от особено значение още от Древността, довело до ранния контакт с други цивилизации на племената, живеещи по неговите брегове. Част от другите фактори, които сближават характеристиките на тези страни са:
- основно арабското им население,
- религиозната принадлежност към суннитската ортодоксия на исляма (с изключение на Оман и Бахрейн, където преобладава шиитско население),
- водещата роля на племенните връзки – семейните и междуклановите отношения определят до голяма степен политическия и икономически живот на тези държави.
През ХХ век откриването на масивни петролни залежи в района на Персийския залив довежда до все по-силния контакт на заливните монархии със Запада и само в рамките на половин столетие - води до невъобразими материални и социални промени.
Въпреки сходните черти, важни различия между тях все пак съществуват: Бахрейн е остров с исторически връзки с Персия, Кувейт е отделен от останалите 4 от Саудидска Арабия, Оман е прорязан от високите планински вериги на две части – крайбрежие и вътрешност, чието историческо, политическо и икономическо развитие има малко сходни черти. Оман има специфична култура и историческо развитие, което го отличава от останалите 4. Оман също е и държавата с най-къса брегова ивица в рамките на Залива – по-голямата част от неговата територия лежи покрай Залива на Оман и Арабско море.
2. Търговията между Изтока и Запада
Персийският залив лежи между двете житници на Древността – Месопотамия (днешен Ирак) и долината на река Нил в Египет, и Индия – магнита на световната търговия в течение на столетия чак до Първата световна война. Вследствие на това, един от основните конфликти, бележещ историята на Заливните монархии е борбата на местните племена и народи срещу външни сили, които искат да контролират Залива поради стратегическото му значение.
Корабоплаватели започват да кръстосват Залива доста рано, движейки се покрай бреговете на Персия и Оман. Търговците от Месопотамия развиват търговия с Маган – древен град с находища на мед, който се намирал в днешен Оман и по-късно служел за транзитна точка по маршрута им към Индия. Обменът на стоки между тях бил улесняван от сравнително малкия размер на Персийския залив, а водата предлагала и най-лесния начин за транспортиране на стоки. Жителите на Маган били едновременно посредници и доставчици. С течение на времето от тази страна на Залива се развили и други градове, които служели изключително като складове и бази по търговските маршрути. Един от най-известните от тях е Дилмун (4000-2000 пр.н.е.) – древен град на територията на днешен Бахрейн. Търговските градове на Залива били тясно свързани с Месопотамия, което е отразено и от сходствата между археологическите находки в двете области.
Наред със сходствата, племената от крайбрежието и тези от вътрешността на Арабския полуостров силно се различавали помежду си. Тези от вътрешността били номади - не оставяли след себе си никакви постоянни структури и не развивали цивилизации. Когато пустинята не предоставяла необходимите хранителни ресурси за оцеляването им, те нахлували в центровете с уседнал живот по крайбрежието и плячкосвали. В резултат на това, около 2000 г. пр.н.е. Залива започва да придобива нарастващо арабски характер – тези нахлувания периодично променяли етнооблика на лидерството по крайбрежието. 2000 г.пр.н.е. търговията между Месопотамия и Индия процъфтява, което води до концентрацията на богатство в Дилмун.
1800 г.пр.н.е. обаче, възниква конкурентен търговски път между Средиземно море (Египет) и Индия – вместо през Залива, той минава през Арабско море, Аденския залив и Червено море (т.е. заобикаля Арабския полуостров отдолу). От Червено море фараоните построяват тесен канал, който свързва Червено море с р. Нил. Този нов маршрут дава достъп не само до пристанищните градове по Средиземно море, но от там и към Европа.
Един от начините, по който управниците на Месопотамия и Египет контролирали търговията си бил чрез контрол над транзитните точки по нейния маршрут. Оман бил особено важен за управниците в Месопотамия, защото бил източник на строителни материали и служел като „транс-товарителница” за стоките от Индия. Флотата на Оман била много силна и му дала възможност да разпростре своето влияние върху другите градове от тази страна на Залива.
1 хил. пр.н.е. възникват нови сухопътни търговски маршрути, които минават през Арабия. В резултат на това към края на това хилядолетие и във вътрешността на полуострова се развиват търговски центрове, които обслужват нарастващия керванен трафик. От друга страна тези наземни маршрути спомагат за арабизирането на Залива чрез по-близкия контакт на номадите от вътрешността с техните роднини по бреговете.
3. Залива през Античността
Силни управници в Месопотамия означавало просперитет за Залива. Такъв е случаят с асирийския цар Ашурбанипал от 7 в. пр.н.е., който бил особено силен. Той разширил асирийското влияние и контролирал империя, която се простирала от Египет до Персийския залив. 325 г. пр.н.е. Александър Велики изпраща военна флотилия от Индия, която да премине по двата бряга на Залива до устието на реките Тигър и Ефрат с цел да изследва арабската страна на Залива. Временното гръцко присъствие в района засилва интереса на Запада към тази част от света през следващите два века. Наследниците на Александър обаче не контролират района достатъчно дълго, за да направят Залива част от Елинския свят. Към 250 г. пр.н.е. гърците загубват всичките си територии на изток от Сирия за сметка на партяните, които взимат Залива под персийски контрол и разширяват влиянието си до Оман. Персийските завоевания демаркират разделението между Елинския свят на Средиземно море и Персийската империя на изток. Гърците и римляните след тях зависели от маршрута през Червено море, докато партяните – на този през Залива.
Пренасяме се в трети век сл.н.е. когато сасанидите наследяват партяните и започват да упражняват контрол над военните гарнизони по арабския бряг цели четири века - до възникването на исляма в средата на VІІ в. Под Сасанидско управление персийският контрол над Залива достига своя връх. Оман вече не представлявал заплаха а и сасанидите били достатъчно силни, за да предприемат създаването на земеделски колонии по брега и дори да завербуват някои от номадските племена във вътрешността като погранични гардове на империята срещу римляните от запад. Този земеделски и военен контакт подлага народите на Залива под силно персийско културно влияние.
4. Възникване и разпространение на исляма. Залива през Средновековието.
Районите, днес намиращи се на територията на днешните пет арабски държави от Персийския залив се намират в непосредствената периферия на епицентъра на възникване на исляма – разположен в сърцевината на днешна Саудидска Арабия – в свещените градове Мека и Медина.
В периода след възникването на исляма, просперитетът на Залива продължава да бъде свързан с пазарите в Месопотамия. Това е причината след 750 г. той да просперира: новата столица на арабо-мюсюлманския халифат - Багдад става седалище на халифа и основен център на ислямската цивилизация. Ислямът донася голям просперитет на провинция Месопотамия (днешен Ирак) през този период и води до увеличеното търсене на чуждестранни стоки. В резултат на това търговците от Залива започват да плават все по-надалеч и към 1 хил. сл.н.е. те вече редовно пътуват до Китай и отвъд него. Търговските им опити от своя страна са инструмент за разпространение на исляма - първо в средна Азия и Индия, по-късно в далечна Индонезия и Малайзия.
Често пъти обаче, исляма, който търговците разпространяват се примесва с местните традиции и излиза от руслото на ортодоксията. Така през ІХ в. последователите на една от ислямските секти - исмаилитите - се заселват на острова, днес известен като Бахрейн. По късно този клон на исмаилизма става известен като Кармати. В голяма част от Х в. исмаилитите от (Бахрейн) били най-мощната сила в Персийския залив и Близкия изток: те контролирали брега на Оман и събирали данък от халифа в Багдад, както и от конкурентния на техния Имам от Кайро - тъй като не признавали претенциите му върху Имамата. Но към ХІ в. мощта им намалява и постепенно избледнява. Към ХХ в. сектата практически не съществува.
Друга секта – ибадити – намира благоприятни условия за своето развитие в Оман. Устойчивата на външни влияния общност и широкия кръг от последователи отличава оманските ибадити от техните съседите в редица отношения. Ибадитите доминират във вътрешността, но разширяването на влиянието им в управлението на градовете по крайбрежието среща съпротива: континенталните империи на Ирак и Персия зависели от митата върху търговията между Изтока и Запада, голяма част от която минава през островен Оман. Поради това халифът и неговите наместници не биха допуснали крайбрежните градове там да излезат извън прекия им контрол. В резултат на това Оман придобива двуяка природа: ибадитските лидери по традиция контролират отвъд планинската вътрешност на страната, докато в по-голямата част от историята на страната чужди сили контролират брега. Населението по крайбрежието извлича полза от взаимодействието си с чужденците, а оманците от вътрешността - традиционно са враждебно настроени и с негативно отношение към чуждото присъствие. По този начин ислямът на ибадитите запазва част от чертите, присъщи на ранните хариджити по отношение на външните спрямо общонстта влияния. Оманското крайбрежие остава под контрола на Персия до ХVІ в. – това е началото на европейското навлизане в региона.
5. Периодът на Колониализма
През цялото Средновековие арабо-мюсюлманския халифат или мюсюлманските протодържави от Близкия изток са тези, които контролират търговията между Изтока и Запада. През ХV в. обаче, епицентърът на контрола се променя.
Португалците започнали да правят все по-дълги пътувания покрай западното крайбрежие на Африка, докато открили удобен път през южния нос на континента и така влезли в контакт с мюсюлманските градове от другата страна на африканския континент (Червено море). Там те завербували арабските мореплаватели да им покажат пътя към Индия. Веднъж стъпили в Индия, португалците започнали да използват своите превъзхождащи останалите в технологично отношение кораби, за да превозват стоки около Африка, и по този начин елиминирали нуждата от посредниците в Египет. По-късно португалците разширили контрола си и сложили ръка върху регионалната търговия през Арабско море, като завзели градове по крайбрежието на Оман и Иран. Там те изградили фортове и митници за събиране на такси. Португалците позволили на местните управници да запазят властта си, но в замяна на тази привилегия събирали от тях данъци, като така увеличили приходите в хазната на Португалия.
Управникът, който бил най-засегнат от възхода на Португалия бил сафавидския шах на Иран Аббас І (ХVІ-ХVІІ в.). По това време той не можел да противодейства на тази инвазия, поради военната слабост на империяти в сравнение с технологично напредналата Португалия. Поради тази причина шахът потърсва помощта на други набиращи мощ европейски сили – Великобритания и Холандия - в замяна на половината от приходите от иранските портове по Залива. И двете държави се отзовават на поканата, но британците са тези, които се оказват по-полезни. Към началото на ХІХв. Британия става основна световна сила и единствена сила в Залива.
Борбите между иранци и европейци допринасят за образуването на вакуум на властта по бреговете на Оман. Тяхното начало съвпада по време с възхода на линията на Ярубидите от ибадските имами във вътрешността. Ярубидите завземат крайбрежните градове и фортове около 1650 г. като по този начин за пръв път от близо 1000 години поставят под общия контрол на ибадитите крайбрежието и вътрешността на страната.
Спорове за наследството на Имама в началото на ХVІІІ в. обаче отслабва властта на Ярубидите. 1730-50 г. различните страни в конфликта започват да търсят поддръжката на чужди сили. Кланът на Ярубидите, с помощта на иранската войска печели в местния конфликт, но възстановява иранското влияние по бреговете на Оман. Този път иранският контрол обаче е кратковременен – към 1742 г. ал-Саид, ибадитска фамилия от крайбрежието, убеждава местното население да ги подкрепи и да прогонят иранците. Това успешно начинание поставя Ахмад ибн Саид ал-Саид във владение на оманското крайбрежие, а успехът му дълбоко впечатлява ибадитските религиозни водачи, които в отговор го издигат за Имам. Тази титла дава на ал-Саид контрол върху цял Оман и при неговото управление, както и на неговите наследници, страната просперира за около век. Оманците разширяват влиянието си към вътрешността на п-ва и в част от днешни ОАЕ, събират данък от фамилиите от днешен Бахрейн и Ирак, и завземат района на Дофар, който е част от днешен, но не и от исторически Оман. Ал-Саид засилва и по-късно възстановява контрола на Оман върху мюсюлманските градове на Източна Африка.
Въпреки че Ахмад ибн Саид успява да обедини страната в Ибадитски имамат, религиозното естество на управлението на неговата фамилия не трае дълго. След смъртта на сина му, фамилията ал-Саид се титолували „султани” – светска титла, която не притежава никакви сходства с религиозната титла на Имама, както и връзка с неговите правомощия. Ал-Саид по-нататък още повече се отдалечават от ибадитските традиции като преместват столицата си от Рустак (във вътрешността) в търговския център Маскат (на крайбрежието). Вследствие на това дихотомията между двете части на страната е възстановена.
През ХVІІІ в. племена от вътрешността на п-ва все по-масово започват да се заселват по крайбрежието. Въпреки че икономиката на арабската част от залива е далече от просперираща, условията по брега все пак остават по-добри, отколкото в централна Арабия. Миграцията на племена около 1800 г. довежда по крайбрежието племената и клановете, който през ХХ век ще управляват новосъздадените Кувейт, Бахрейн, Катар и конфедерацията Обединени Арабски Емирства. Бани Утуб – придвижват се от Централна Арабия в северната част на Залива и едно от неговите семейства – ал-Сабах, се затвърждава като лидер върху територията на днешен Кувейт. Друго семейство – ал-Кхалифа - се установява в днешен Бахрейн.
В началото на ХІХ в. ал-Сабах и ал-Кхалифа имат значително влияние и над няколкото други племена, имащи позиции по крайбрежието на полуострова. Преди да управляват Бахрейн, ал-Кхалифа първоначално се били установили в днешен Катар, който обаче не успели да задържат за себе си. Там се установили ал-Тани – водещо семейство от друго племе, което подобно на Бани Утуб наскоро се преселва от вътрешността. Точните корени на ал-Тани не са известни, но те вече са били в днешен Катар, когато ал-Кхалифа мигрират там.
Бани Яс произхождат от Централна Арабия и се установяват по крайбрежните части на днешен Абу Даби вероятно около 1700 г. Те по-късно разширяват влиянието си до днешен Дубай. Съществуват исторически доказателства, че ал-Кауасим – водещата фамилия на днешните Шарджа, Рас Ал Кхайма и Аджман (други от емирствата на ОАЕ), са живели по брега още в предислямския период и са се занимавали с търговия, лов на перли и пиратство.
6. Уахабитския ислям в Залива
ХVІІІ и ХІХ в. са динамичен период за Арабия и в частност за Залива. На югоизток ал-Саид разширяват влиянието си на север, а от (Ирак) отоманските турци разширяват влиянието си на юг. От изток, както иранците, така и британците започват да участват все по-активно в арабските дела. Най-значимото събитие в региона обаче, е възникването на уахабитското реформаторско движение.
Уахаби произлиза от името на водача на това движение – Мухаммад ибн Абд ал-Уаххаб, който изучава исляма в ханбалитската школа – най-консервативната от ислямските правни школи, в родния си град в Централна Арабия, а по-късно в гр. Медина, (Ирак) и Иран. Когато се завръща в Арабия към 1730 г. той атакува на идеологическа основа много от религиозните традиции и практики на племената от региона. Уаххаб се фокусира върху централния ислямски принцип, че има само един бог и че този Бог не споделя своята божественост с нищо. Уаххаб счита себе си за религиозен реформатор и потърсва подкрепата на политическа фигура, която би дала на идеите му по-широк прием. Открива тази личност в лицето на Мухаммад ибн Сауд – емира на малък град близо до гр. Риад. Двамата дават обет, че ще работят заедно за създаването на нова държава основана върху ислямските принципи (която по-късно става днешна Саудидска Арабия).
Не голямата по размери, но успешна военна кампания на ибн Сауд кара арабите от целия п-в да почувстват въздействието на идеите на уахабизма, които са близки по степен на фанатизъм до тези на ранните хариджити. Този фанатизъм спомага за засилване интензитета на конфликтите в Залива. В името на разпространението на истинния ислям, през ХІХ в. уахабитски племена, под лидерството на ибн Сауд, по различно време нахлуват в днешни Кувейт, Бахрейн, както и в Оман - където придобиват широка популярност, за разлика от (Кувейт и Бахрейн). Уахабитските идеи имат обаче специфично отражение върху историята на днешен Катар: те стават популярни сред много от племената на (Катар), включително и сред клана на ал-Тани преди ал-Кхалифа да се опитат да завладеят земите на днешен Бахрейн в началото на ХІХ в. Новите вярвания мотивират ал-Тани да се противопоставят на опитите на ал-Кхалифа, отхвърлящи уахабизма, които искат да вземат контрола върху днешен Катар. До днес уахабизмът отличава Катар в религиозно отношение от неговите съседи.
7. Серията от договори на Великобритания с племената по южното крайбрежие на Залива
Засиленото европейско присъствие в Залива е резултат, до голяма степен, на широкото по обхват пиратство на племето бану Кауасим в началото на ХІХ в. Британците нямали желание да завземат изолираните райони по брега на Залива. Тяхната единствена цел била да подсигурят района, така че да не представлява той заплаха за трафика на стоки към и от техните владения в Индия. Знаейки, че на султана в Истанбул не може да се разчита за упражняване на ефективен контрол върху пиратите, британците решават да оставят на власт онези племенни водачи, за които няма подозрения за съучастие в пиратските набези. Те съставят серия от споразумения, в които тези водачи обещават да подтиснат всякакви опити за пиратство в замяна на протекция от външни сили, застрашаващи управленческия им статут.
Цялото арабско крайбрежие дотогава било под фиктивния контрол на султана в Оман, въпреки че племената, сключили договорореностите от Залива не са част от Ибадитския имамат. Областта била известна също и под името „дóговорен Оман”, за да се разграничи от частта на Оман под ефективния контрол на султана, която пък не била обвързана със задължения по споразумението срещу пиратството.
Към 1820 г. британците основно се интересували от налагането на ограничителен контрол върху пиратите от бану Кауасим. Споразуменията обаче, включвали също и Дубай и Бахрейн. Въпреки че не били пиратстки центрове, те представлявали входни точки, от които пиратите можели да продават плячкосаните си стоки и да купуват припаси. Включването на тези портове в системата от договорености води до включването на други две семейства – това на бану Яс и на ал-Кхалифа - в кръга на британското влияние.
През следващите 100 години Великобритания подписва серия от споразумения, които имат широк спектър от уговорки с други племена в Залива. В резултат на това, към края на Първата световна война племенните лидери от Оман до (Ирак) били преотстъпили контрола върху външните си работи на Великобритания. Главата на племенния съюз на (Абу Даби) влиза в споразумения подобни на тези на (Дубай) и (Бахрейн) през 1835 г., (Кувейт) през 1899 г., а (Катар) – през 1916 г.
Договорът, чиито условия най-сбито илюстрират есенцията на споразумението между Великобритания и племената, населяващи арабската страна на Персийския залив е ExecutiveAgreement от 1882 г. Този текст определя, че страните по договора, в лицето на gulfstates (днешните Заливни монархии) следва да не влизат в никакви международни споразумения или да приемат на територията си каквито и да било чуждестранни агенти, без съгласието на Великобритания.
В замяна на това, лидерите на 4-те днешни Заливни монархии прехвърлят на Великобритания защитата срещу силните апетити на своите съседи: основният сред тях е заплахата, идваща от ал-Сауд в Централна Арабия. Въпреки че османците премахват първата уахабитска протодържава на ал-Сауд към 1820 г., семейството се възражда отново 30 години по-късно. То заплашва не само бану Кауасим, които по това време вече широко са отхвърлили принципите на уахабизма, но също и ал-Кхалифа в (Бахрейн) и ибадитския султан на Оман. В началото на 1900 г. ал-Сауд заплашва също племената в (Катар), въпреки че племенните водачи са възприели уахабитските постулати. Само с британска подкрепа ал-Тани и други водещи семейства в региона успяват да запазят автономна своята власт.
Ал-Сауд не е единствената заплаха. Въпреки договорните споразумения с Великобритания, (Бахрейн) на няколко пъти предявява претенции върху (Катар) поради позициите на ал-Кхалифа там. Оманците и иранците от своя страна претендират за контрол над (Бахрейн), защото и двете държави са управлявали острова в даден период от време. Плюс това, османците неколкократно претендират за контрол над (Бахрейн), а в края на ХІХ в. се опитват да установят свои наместници за управници в (Кувейт) и (Катар).
Целите на Великобритания са ясни и малко на брой:
- да запазят сигурността по маршрута на търговията си с Индия,
- и да елиминират претенциите на друга европейска сила върху тази част на света - като например Османската империя или Франция.
Към края на ХІХ в. търговията между Изтока и Запада, минаваща през Залива замира вследствие на отварянето на Суецкия канал, който предоставя директен път до Средиземно море (и спестява средно 2/3 от транспортните разходи). Търговците от Залива продължили да си набавят задоволителни приходи – но вече само от търговията с роби. В началото на ХХ в. обаче международният натиск ги принуждава да прекратят тази търговия завинаги. Вследствие на всички тези промени населението от региона остава практически без приходи – не им остава друг освен този от добива и продажбата на експоатираните перлени легла. Но и тази индустрия запада към 1930 г. в резултат на световната депресия, която намалява търсенето, както и най-вече след разработения в Япония по-евтин начин за производство на култивирани перли.
Оман, който е технически откъснат от Залива след 1820 г., когато губи южната част от днешни ОАЕ - се препитава малко по-добре към края на ХІХ в., но поради все по-очевидната техническа изостаналост на флотата си губи голяма част от приходите си от митнически такси. Увеличаващият се натиск да се преустанови търговията с роби елиминира голяма част от приходите на страната, идващи от Източна Африка. Последният удар върху икономиката на Оман идва след смъртта на Саид ибн Султан – след като не могъл да избере свой наследник, британците поели инициативата в свои ръце - те разделят притежанията на ал-Саид и предават Оман на един от претендентите за султаната, а владенията му в Източна Африка дават на друг. Поради различните центрове на властта, султаната става известен под две имена – на своите търговски центрове - като Мускат и Оман. Финансовата слабост на султана подкопава и възможностите му да запази властта си във вътрешността на страната, където ибадитското население отдавна негодува срещу светската ориентация на крайбрежните градове. Така, докато другите Заливни управници използват Великобритания, за да ги пази от най-силните им съседи, султанът на Оман се нуждаел от нея, за да го пази от собствените му поданици.
8. Откриването на петрола
В края на Първата световна война арабските държави от Залива са слаби, с конвулсивни икономики и местни управници, които се държат на власт единствено с британска помощ. Водещите семейства контролират основно малките пристанищни центрове и само части от вътрешността. Султанът в Мускат среща сериозна местна съпротива и му е все по-трудно да упражнява ефективен контрол отвъд района на столицата. Откриването на петрол в района променя всичко това до неузнаваемост.
За пръв път петрол е открит в Иран и към 1911 г. британския концерн Англо-Персийска Петролна Компания (АПОК) вече експлоатира ирански петрол. Британците откриват петрол и в (Ирак) след Първата световна война. През 1932 г. StandardOilCompanyofCalifornia (Socal) открива петрол в промишлени количества в (Бахрейн). Socal по-късно - през 1933 г. - получава концесия в Саудидска Арабия и около 1938 г. открива там огромни залежи.
Бума на експлоатацията на петрол в Залива е регистриран през 1930 г., когато САЩ и Великобритания се състезават помежду си за петролни концесии. Една от причините за нарасналата активност е, че през 1932 г. новото иранско правителство на Реза Шах Пахлави отменя концесията на АПОК. Въпреки че шахът и Великобритания по-късно сключват споразумение с нови условия, опасността от загубването на иранския петрол убеждава по-специално Великобритания в необходимостта от откриването на други източници. Малките държави по арабския бряг на Залива са най-естественото място да се търси! Поради подписаните договорености между 1820 и 1920 г. Великобритания е добила значителен авторитет в региона и е в състояние да намали до минимум всякакъв чужд достъп до тези земи.
Експлоатацията на петрола не означава моментално богатство за арабските управници там. Въпреки че петролните компании попадат на огромни петролни находища в (Бахрейн) почти моментално, в другите държави локализирането на находища от промишлено значение отнело повече време. Оман например не е в състояние да изнася петрол чак до 1967 г. Петролните полета в Кувейт били разработени най-бързо и към 1953 г. тази нация става най-големия производител и износител на петрол в Залива. Значително по-малки полета в (Катар) се пускат в експлоатация през 1950 г., а (Абу Даби) започва да изнася офшорен петрол чак 1962 г. Дубай пък започва да извлича печалба чак в края на 60-те.
До 70-те години на ХХ век чужди компании притежават и управляват заливната петролна индустрия. В повечето случаи европейски и американски концерни формират филиали по места и плащат такси на местните управници – първо за правото да търсят петрол, а после и за правото да изнасят петрол. По времето, когато били сключени първите споразумения местните управници били в много неизгодна позиция да се пазарят, защото имали малко или никакви други източници на приходи и били нетърпеливи да получат печалби от петролните компании колкото се може по-скоро. Още повече през 1930 г. никой няма все още ясна представа за размера нито на Заливните петролни находища, нито на бъдещата цена на петрола на международния пазар.
С течение на времето местните управници подобряват условията за себе си по договорите и концесиите. През 50-те години управниците на Заливните монархии рутинно изискват равни части от приходите на петролните компании плюс други такси. Към 70-те повечето от заливните държави, които по това време вече са независими от Великобритания, закупуват основния пакет акции на филиалите, работещи в техните граници. Към началото на 90-те много от тези филиали са вече изцяло държавна собственост. Монархиите от Залива продължават да наемат западни експерти на най-високото управленческо ниво на взимане на решения, но местното правителство има абсолютния контрол както върху решенията, така и върху приходите.
9. Независимост
С изключение на Саудидска Арабия и Ирак, арабският бряг на Залива е управляван от 10 семейства. Тези семейства дължат позициите си на лидерството си в племенните обединения, консолидирани в рамките на даден регион: на тази традиционна основа британците преговаряли с тях при сключване на договорите срещу пиратството.
Основният принос на тези договори през ХІХ и ХХ век е признаването на автономията на обособилите се по този начин суверенни територии. Великобритания се опасявала, че слабите в международно отношение глави на Заливните фамилии биха преотстъпили част от териториите си под натиск от страна на по-влиятелни групи - такива като ал-Сауд или османците. С оглед на това опасение, договореностите признават суверенитета на тези водачи в рамките на определени граници с пояснението, че тези граници не могат да бъдат променяни без съгласието на Великобритания. Така оформените договорености спомагат за това племенните обединения да бъдат поставени в по-конкретни условия на собственост върху земята. Това означава, че ал-Нухайян от (Абу Даби), например, ще се радва не само на уважението на племената от вътрешността, но също така - ще притежава, както си е, земята, която тези племена населяват – в този случай около 72 хил. км² от Арабия. Дали се контролира или притежава земята до откриването и началото на експлоатиране на петролните залежи е без особено значение. Собствеността обаче придобива критична размерност в началото на века.
Петролните приходи не променят традиционните племенни устои на лидерството. Поради експлоатирането на петрола междуплеменните граници станали по-отчетливи и областите им на влияние започнали да се дефинират по-прецизно. Ново чувство за идентичност се появило в Заливните шеихства и постепенно предизвикало нарастващото очакване, че те би следвало да се управляват сами. За тази цел шейховете трябвало да се откъснат от британския контрол. Към началото на 60-те години на ХХ в. това било нещо, към което Великобритания имала малко възражения: след загубата на Индия и Пакистан, и след огромните поражения, които понася по време на Втората световна война, тя не е в състояние да бъде така глобално ангажирана, както е била преди това. Великобритания преотстъпва голяма част от стратегическите си отговорности на САЩ, а от други напълно се отказва. Поради обвързаността си със заливните монархии, по силата на сключените договорености Британия обаче запазва позициите си в региона.
Кувейт е първата държава, която прекратява споразумението, свързващо я с Великобритания. Поради бързите приходи, които Кувейт получава от експлоатацията на петрол, протодържавата е добре подготвена за независимостта си и я обявява през 1961 г. Но моментално влиза в ново затруднение, когато Ирак обявява претенциите си върху вече автономната негова територия. Претенциите на Ирак върху Кувейт гласят, че преди Първата световна война Великобритания признава османското управление върху Кувейт. Тъй като Голямата порта искала да упражнява контрола си върху Кувейт от място, което сега е провинция на Ирак, то територията на Кувейт следва да принадлежи на днешен Ирак.
Британия незабавно изпраща войските си в Кувейт. Британските и кувейтските позиции са подкрепени от новосформираната ЛАД, която признава новата държава и също изпраща войските си в Кувейт. Този ход на ЛАД оставя иракчаните изолирани в собственото си обкръжение. С идването си на власт през 1963 г. новото баасистко правителство на Ирак се отказва от претенциите си върху Кувейт и признава неговата независимост.
Тези неприятности на Кувейт е възможно да са засилили нерешителността на другите Заливни лидери да обявят своята независимост. Дори през 70-те години Иран и Саудидска Арабия продължават да предявяват претенции върху територии от Бахрейн и ОАЕ. Заливните лидери също така изпитват несигурност относно каква да бъде формата на бъдещите им държави. Дали всички те, с изключение на Оман, чиято ситуация е различна поради липса на договорености с Великобритания - да се обединят във възможно по-голяма формация, или да се разделят на 9 отделни държави, най-малката от които има малка територия, малко на брой население и никакъв петрол.
Британските действия принуждават Заливните лидери да вземат решение: в края на 60-те Великобритания решава да анулира военните си задължения на изток от Суецкия канал. В резултат на това решение Заливните шеихове провеждат серия от срещи, за да обсъдят възможностите около своята независимост. Първоначално лидерите се спират на федерация, която да включи всичките 9 шеихства. (Катар) подготвя конституция. В крайна сметка обаче, една толкова разпръсната федерация би се доказала като неефективна. Пречка за създаването на федерацията е и статута на (Бахрейн), който в различни периоди от време е бил иранско владение - шахът на Иран изказва довода, че той има по-основателни претенции върху острова отколкото ал-Кхалифа, които идват в Бахрейн едва през ХVІІІ в. Още повече, шахът дава да се разбере, че Иран не би признал федерация от арабски държави, която включва (Бахрейн).
В крайна сметка въпросът около Бахрейн се решава от ООН. Организацията отхвърля иранските претенции върху острова и позволява на бахрейнците да образуват независима държава. Бахрейн от своя страна има добри предпоставки за самостоятелно управление, защото островът е бил център на британската администрация и има развита инфраструктура и достатъчни залежи от петрол. По ирония обаче, по-силното присъствие на Великобритания е довело до неприязънта на жителите към договореностите. Бахрейн е единствената държава в Залива, в която са се състояли демонстрации срещу британското присъствие.
Подкрепен от решението на ООН, Бахрейн обявява независимостта си на 15 Август 1971 г. На 3 Септември е последван от Катар, откъсвайки по този начин още един щат от потенциалната федерация. Катар се радва на добри отношения с ал-Сауд още от времето на сформирането на Саудидска Арабия, т.е. би могло да се очаква, че тези отношения ще се запазят и след обявяване на независимостта.
5-те южни шеихства (без Абу Даби и Дубай) обаче притежават малко петрол на своя територия и следователно не биха могли да се самоиздържат като държави. От друга страна, въпреки наличието на значителни запаси от петрол в Абу Даби, това шеихство предпочита сигурността на конфедерацията, отколкото независима автономия - поради опозицията си към уахабизма и евентуалните последици от това в отношенията му със Саудидска Арабия. Това обаче не устройва Дубай, чиито управници ал-Мактум имат изострени отношения с роднините си от Абу Даби и от които се отцепват още в началото на ХІХ в. Шейховете на Дубай от своя страна не биха желали ал-Нухайян да доминират конфедерация, а те да са изолирани в своята независимост в Дубай. Сили отвъд Залива също имат интерес към формирането на федерация. Саудитците вече нямат претенции към контрол върху крайбрежието, но все още имат опасения за сигурността на източната си граница. Великобритания и други държави-потребителки на петрол на Запад вярват, че една по-голяма по размер държава би била и по-стабилна. Наред с тези съображения и много фактори през 70-те години упражняват натиск, за да убедят 7-те шеиха да се обединят. И така през 1971 г., малко след като Катар обявява независимостта си, останалите шейхове, с изключение на ал-Касими в Рас ал-Кхайма - приемат предварителната конституция, изготвена от Катар - за 9 членна федерация като я приспособяват за 6 членна такава. На 2 Декември 1971 г., един ден след официалното оттегляне на Великобритания, тези 6 шейхства се обединяват във федерация и обявяват независимостта на суверенната държава Обединени Арабски Емирства.
Рас ал-Кхаима, седмото шеихство - първоначално отказва да се присъедини: ал-Касими, които управляват областта имат претенции върху няколко острова и петролни полета в рамките на Залива, за които претенции има и Иран. По време на преговорите за формирането на ОАЕ, ал-Касими търсят подкрепа за своите искания от държавите от полуостровава, а също и от някои западни сили. Когато опитите им се оказват безрезултатни, ал-Касими се оттеглят от преговорите. Осъзнали, че не биха могли да съществуват самостоятелно шейховете на Рас ал-Кхайма се присъединяват към конфедерацията на Февруари 1972 г.
Оман никога не е считан за възможен член на конфедерацията. Винаги географски отделен от съседите си на запад, Оман никога не е влизал в споразумения с Великобритания – тези или други, които да определят външната му политика. Великобритания е сериозно ангажирана в Оман още от средата на ХІХ в., но никога не е поемала официално задължението да го защитава. Политическият проблем на Оман е свързан с вътрешното обединение на страната, а не с външно, нито с признаване и придобиване на суверенитет върху външните си отношения. Историческото разделение на страната на крайбрежие и вътрешност продължава до средата на ХХ век. 1920 г. султан Таимур ал-Саид се опитва да реши въпроса на разделението като дава ограничена автономия на племената от вътрешността, без обаче да се отказва от претенциите си върху цял Оман. Отношенията между двете преговарящи страни биват допълнително изострени от дошлите да търсят петрол в Оман 1924 г. британски експертни групи. Петролните полета се намират във вътрешността, а петролните компании преговарят за достъп до тях с ал-Саид в Мускат. Султанът на драго сърце им продава правата върху петролните полета, въпреки признатата автономия на племената от вътрешността косвено признаваща правата за собственост върху областта. Когато експертите влизат във вътрешността, те са нападнати от племената там. Султанът започва да счита недоволните племена за бунтовници, а експертните групи се оплакват на британското правителство.
През 60-те Оманските дела прерастват в международен въпрос. Първоначално Великобритания подкрепя Саид ибн Таимур. Западните компании искат да работят във вътрешността на страната, а чужди правителства, такива като това на марксистката НДР Йемен, снабдяват с оръжие бунтовниците в провинция Дофар. Бунтът, който избухва там трае повече от 10 години. Бунтовниците гледат на ангажимента на Великобритания в този конфликт към султана като индикатор за нелигитимността на султана и внасят случая за разглеждане в ООН. Организацията критикува Британия за тази й позиция в Оман. Политиката на Саид ибн Таимур е разкритикувана не само в Оман, но и в самата Великобритания, чиито поданици масово заемат длъжности в държавния апарат на Оман. През 70-те тези елементи решават, че повече не могат да се справят с кризисната ситуация. Коалиция от омански и британски военни сили принуждават султана да абдикира. Наследява го синът му – Кабус ибн Саид ал-Саид. Кабус Ал Саид не е признат за ибадитски Имам, както са били неговите деди - първите управници на страната, но през 1970 г. това вече не е толкова важно, колкото е било в по-ранни времена.
Оман, Обединени Арабски Емирства, Бахрейн, Катар и Кувейт са арабски държави, които се намират в Персийския залив и поради това споделят сходни характеристики. Основния елемент, който обединява тези държави е естеството на тяхното обкръжение, както и историческото им взаимодействие с народи и велики сили във или отвъд региона.
Заливът е естествен воден път от особено значение още от Древността, довело до ранния контакт с други цивилизации на племената, живеещи по неговите брегове. Част от другите фактори, които сближават характеристиките на тези страни са:
- основно арабското им население,
- религиозната принадлежност към суннитската ортодоксия на исляма (с изключение на Оман и Бахрейн, където преобладава шиитско население),
- водещата роля на племенните връзки – семейните и междуклановите отношения определят до голяма степен политическия и икономически живот на тези държави.
През ХХ век откриването на масивни петролни залежи в района на Персийския залив довежда до все по-силния контакт на заливните монархии със Запада и само в рамките на половин столетие - води до невъобразими материални и социални промени.
Въпреки сходните черти, важни различия между тях все пак съществуват: Бахрейн е остров с исторически връзки с Персия, Кувейт е отделен от останалите 4 от Саудидска Арабия, Оман е прорязан от високите планински вериги на две части – крайбрежие и вътрешност, чието историческо, политическо и икономическо развитие има малко сходни черти. Оман има специфична култура и историческо развитие, което го отличава от останалите 4. Оман също е и държавата с най-къса брегова ивица в рамките на Залива – по-голямата част от неговата територия лежи покрай Залива на Оман и Арабско море.
2. Търговията между Изтока и Запада
Персийският залив лежи между двете житници на Древността – Месопотамия (днешен Ирак) и долината на река Нил в Египет, и Индия – магнита на световната търговия в течение на столетия чак до Първата световна война. Вследствие на това, един от основните конфликти, бележещ историята на Заливните монархии е борбата на местните племена и народи срещу външни сили, които искат да контролират Залива поради стратегическото му значение.
Корабоплаватели започват да кръстосват Залива доста рано, движейки се покрай бреговете на Персия и Оман. Търговците от Месопотамия развиват търговия с Маган – древен град с находища на мед, който се намирал в днешен Оман и по-късно служел за транзитна точка по маршрута им към Индия. Обменът на стоки между тях бил улесняван от сравнително малкия размер на Персийския залив, а водата предлагала и най-лесния начин за транспортиране на стоки. Жителите на Маган били едновременно посредници и доставчици. С течение на времето от тази страна на Залива се развили и други градове, които служели изключително като складове и бази по търговските маршрути. Един от най-известните от тях е Дилмун (4000-2000 пр.н.е.) – древен град на територията на днешен Бахрейн. Търговските градове на Залива били тясно свързани с Месопотамия, което е отразено и от сходствата между археологическите находки в двете области.
Наред със сходствата, племената от крайбрежието и тези от вътрешността на Арабския полуостров силно се различавали помежду си. Тези от вътрешността били номади - не оставяли след себе си никакви постоянни структури и не развивали цивилизации. Когато пустинята не предоставяла необходимите хранителни ресурси за оцеляването им, те нахлували в центровете с уседнал живот по крайбрежието и плячкосвали. В резултат на това, около 2000 г. пр.н.е. Залива започва да придобива нарастващо арабски характер – тези нахлувания периодично променяли етнооблика на лидерството по крайбрежието. 2000 г.пр.н.е. търговията между Месопотамия и Индия процъфтява, което води до концентрацията на богатство в Дилмун.
1800 г.пр.н.е. обаче, възниква конкурентен търговски път между Средиземно море (Египет) и Индия – вместо през Залива, той минава през Арабско море, Аденския залив и Червено море (т.е. заобикаля Арабския полуостров отдолу). От Червено море фараоните построяват тесен канал, който свързва Червено море с р. Нил. Този нов маршрут дава достъп не само до пристанищните градове по Средиземно море, но от там и към Европа.
Един от начините, по който управниците на Месопотамия и Египет контролирали търговията си бил чрез контрол над транзитните точки по нейния маршрут. Оман бил особено важен за управниците в Месопотамия, защото бил източник на строителни материали и служел като „транс-товарителница” за стоките от Индия. Флотата на Оман била много силна и му дала възможност да разпростре своето влияние върху другите градове от тази страна на Залива.
1 хил. пр.н.е. възникват нови сухопътни търговски маршрути, които минават през Арабия. В резултат на това към края на това хилядолетие и във вътрешността на полуострова се развиват търговски центрове, които обслужват нарастващия керванен трафик. От друга страна тези наземни маршрути спомагат за арабизирането на Залива чрез по-близкия контакт на номадите от вътрешността с техните роднини по бреговете.
3. Залива през Античността
Силни управници в Месопотамия означавало просперитет за Залива. Такъв е случаят с асирийския цар Ашурбанипал от 7 в. пр.н.е., който бил особено силен. Той разширил асирийското влияние и контролирал империя, която се простирала от Египет до Персийския залив. 325 г. пр.н.е. Александър Велики изпраща военна флотилия от Индия, която да премине по двата бряга на Залива до устието на реките Тигър и Ефрат с цел да изследва арабската страна на Залива. Временното гръцко присъствие в района засилва интереса на Запада към тази част от света през следващите два века. Наследниците на Александър обаче не контролират района достатъчно дълго, за да направят Залива част от Елинския свят. Към 250 г. пр.н.е. гърците загубват всичките си територии на изток от Сирия за сметка на партяните, които взимат Залива под персийски контрол и разширяват влиянието си до Оман. Персийските завоевания демаркират разделението между Елинския свят на Средиземно море и Персийската империя на изток. Гърците и римляните след тях зависели от маршрута през Червено море, докато партяните – на този през Залива.
Пренасяме се в трети век сл.н.е. когато сасанидите наследяват партяните и започват да упражняват контрол над военните гарнизони по арабския бряг цели четири века - до възникването на исляма в средата на VІІ в. Под Сасанидско управление персийският контрол над Залива достига своя връх. Оман вече не представлявал заплаха а и сасанидите били достатъчно силни, за да предприемат създаването на земеделски колонии по брега и дори да завербуват някои от номадските племена във вътрешността като погранични гардове на империята срещу римляните от запад. Този земеделски и военен контакт подлага народите на Залива под силно персийско културно влияние.
4. Възникване и разпространение на исляма. Залива през Средновековието.
Районите, днес намиращи се на територията на днешните пет арабски държави от Персийския залив се намират в непосредствената периферия на епицентъра на възникване на исляма – разположен в сърцевината на днешна Саудидска Арабия – в свещените градове Мека и Медина.
В периода след възникването на исляма, просперитетът на Залива продължава да бъде свързан с пазарите в Месопотамия. Това е причината след 750 г. той да просперира: новата столица на арабо-мюсюлманския халифат - Багдад става седалище на халифа и основен център на ислямската цивилизация. Ислямът донася голям просперитет на провинция Месопотамия (днешен Ирак) през този период и води до увеличеното търсене на чуждестранни стоки. В резултат на това търговците от Залива започват да плават все по-надалеч и към 1 хил. сл.н.е. те вече редовно пътуват до Китай и отвъд него. Търговските им опити от своя страна са инструмент за разпространение на исляма - първо в средна Азия и Индия, по-късно в далечна Индонезия и Малайзия.
Често пъти обаче, исляма, който търговците разпространяват се примесва с местните традиции и излиза от руслото на ортодоксията. Така през ІХ в. последователите на една от ислямските секти - исмаилитите - се заселват на острова, днес известен като Бахрейн. По късно този клон на исмаилизма става известен като Кармати. В голяма част от Х в. исмаилитите от (Бахрейн) били най-мощната сила в Персийския залив и Близкия изток: те контролирали брега на Оман и събирали данък от халифа в Багдад, както и от конкурентния на техния Имам от Кайро - тъй като не признавали претенциите му върху Имамата. Но към ХІ в. мощта им намалява и постепенно избледнява. Към ХХ в. сектата практически не съществува.
Друга секта – ибадити – намира благоприятни условия за своето развитие в Оман. Устойчивата на външни влияния общност и широкия кръг от последователи отличава оманските ибадити от техните съседите в редица отношения. Ибадитите доминират във вътрешността, но разширяването на влиянието им в управлението на градовете по крайбрежието среща съпротива: континенталните империи на Ирак и Персия зависели от митата върху търговията между Изтока и Запада, голяма част от която минава през островен Оман. Поради това халифът и неговите наместници не биха допуснали крайбрежните градове там да излезат извън прекия им контрол. В резултат на това Оман придобива двуяка природа: ибадитските лидери по традиция контролират отвъд планинската вътрешност на страната, докато в по-голямата част от историята на страната чужди сили контролират брега. Населението по крайбрежието извлича полза от взаимодействието си с чужденците, а оманците от вътрешността - традиционно са враждебно настроени и с негативно отношение към чуждото присъствие. По този начин ислямът на ибадитите запазва част от чертите, присъщи на ранните хариджити по отношение на външните спрямо общонстта влияния. Оманското крайбрежие остава под контрола на Персия до ХVІ в. – това е началото на европейското навлизане в региона.
5. Периодът на Колониализма
През цялото Средновековие арабо-мюсюлманския халифат или мюсюлманските протодържави от Близкия изток са тези, които контролират търговията между Изтока и Запада. През ХV в. обаче, епицентърът на контрола се променя.
Португалците започнали да правят все по-дълги пътувания покрай западното крайбрежие на Африка, докато открили удобен път през южния нос на континента и така влезли в контакт с мюсюлманските градове от другата страна на африканския континент (Червено море). Там те завербували арабските мореплаватели да им покажат пътя към Индия. Веднъж стъпили в Индия, португалците започнали да използват своите превъзхождащи останалите в технологично отношение кораби, за да превозват стоки около Африка, и по този начин елиминирали нуждата от посредниците в Египет. По-късно португалците разширили контрола си и сложили ръка върху регионалната търговия през Арабско море, като завзели градове по крайбрежието на Оман и Иран. Там те изградили фортове и митници за събиране на такси. Португалците позволили на местните управници да запазят властта си, но в замяна на тази привилегия събирали от тях данъци, като така увеличили приходите в хазната на Португалия.
Управникът, който бил най-засегнат от възхода на Португалия бил сафавидския шах на Иран Аббас І (ХVІ-ХVІІ в.). По това време той не можел да противодейства на тази инвазия, поради военната слабост на империяти в сравнение с технологично напредналата Португалия. Поради тази причина шахът потърсва помощта на други набиращи мощ европейски сили – Великобритания и Холандия - в замяна на половината от приходите от иранските портове по Залива. И двете държави се отзовават на поканата, но британците са тези, които се оказват по-полезни. Към началото на ХІХв. Британия става основна световна сила и единствена сила в Залива.
Борбите между иранци и европейци допринасят за образуването на вакуум на властта по бреговете на Оман. Тяхното начало съвпада по време с възхода на линията на Ярубидите от ибадските имами във вътрешността. Ярубидите завземат крайбрежните градове и фортове около 1650 г. като по този начин за пръв път от близо 1000 години поставят под общия контрол на ибадитите крайбрежието и вътрешността на страната.
Спорове за наследството на Имама в началото на ХVІІІ в. обаче отслабва властта на Ярубидите. 1730-50 г. различните страни в конфликта започват да търсят поддръжката на чужди сили. Кланът на Ярубидите, с помощта на иранската войска печели в местния конфликт, но възстановява иранското влияние по бреговете на Оман. Този път иранският контрол обаче е кратковременен – към 1742 г. ал-Саид, ибадитска фамилия от крайбрежието, убеждава местното население да ги подкрепи и да прогонят иранците. Това успешно начинание поставя Ахмад ибн Саид ал-Саид във владение на оманското крайбрежие, а успехът му дълбоко впечатлява ибадитските религиозни водачи, които в отговор го издигат за Имам. Тази титла дава на ал-Саид контрол върху цял Оман и при неговото управление, както и на неговите наследници, страната просперира за около век. Оманците разширяват влиянието си към вътрешността на п-ва и в част от днешни ОАЕ, събират данък от фамилиите от днешен Бахрейн и Ирак, и завземат района на Дофар, който е част от днешен, но не и от исторически Оман. Ал-Саид засилва и по-късно възстановява контрола на Оман върху мюсюлманските градове на Източна Африка.
Въпреки че Ахмад ибн Саид успява да обедини страната в Ибадитски имамат, религиозното естество на управлението на неговата фамилия не трае дълго. След смъртта на сина му, фамилията ал-Саид се титолували „султани” – светска титла, която не притежава никакви сходства с религиозната титла на Имама, както и връзка с неговите правомощия. Ал-Саид по-нататък още повече се отдалечават от ибадитските традиции като преместват столицата си от Рустак (във вътрешността) в търговския център Маскат (на крайбрежието). Вследствие на това дихотомията между двете части на страната е възстановена.
През ХVІІІ в. племена от вътрешността на п-ва все по-масово започват да се заселват по крайбрежието. Въпреки че икономиката на арабската част от залива е далече от просперираща, условията по брега все пак остават по-добри, отколкото в централна Арабия. Миграцията на племена около 1800 г. довежда по крайбрежието племената и клановете, който през ХХ век ще управляват новосъздадените Кувейт, Бахрейн, Катар и конфедерацията Обединени Арабски Емирства. Бани Утуб – придвижват се от Централна Арабия в северната част на Залива и едно от неговите семейства – ал-Сабах, се затвърждава като лидер върху територията на днешен Кувейт. Друго семейство – ал-Кхалифа - се установява в днешен Бахрейн.
В началото на ХІХ в. ал-Сабах и ал-Кхалифа имат значително влияние и над няколкото други племена, имащи позиции по крайбрежието на полуострова. Преди да управляват Бахрейн, ал-Кхалифа първоначално се били установили в днешен Катар, който обаче не успели да задържат за себе си. Там се установили ал-Тани – водещо семейство от друго племе, което подобно на Бани Утуб наскоро се преселва от вътрешността. Точните корени на ал-Тани не са известни, но те вече са били в днешен Катар, когато ал-Кхалифа мигрират там.
Бани Яс произхождат от Централна Арабия и се установяват по крайбрежните части на днешен Абу Даби вероятно около 1700 г. Те по-късно разширяват влиянието си до днешен Дубай. Съществуват исторически доказателства, че ал-Кауасим – водещата фамилия на днешните Шарджа, Рас Ал Кхайма и Аджман (други от емирствата на ОАЕ), са живели по брега още в предислямския период и са се занимавали с търговия, лов на перли и пиратство.
6. Уахабитския ислям в Залива
ХVІІІ и ХІХ в. са динамичен период за Арабия и в частност за Залива. На югоизток ал-Саид разширяват влиянието си на север, а от (Ирак) отоманските турци разширяват влиянието си на юг. От изток, както иранците, така и британците започват да участват все по-активно в арабските дела. Най-значимото събитие в региона обаче, е възникването на уахабитското реформаторско движение.
Уахаби произлиза от името на водача на това движение – Мухаммад ибн Абд ал-Уаххаб, който изучава исляма в ханбалитската школа – най-консервативната от ислямските правни школи, в родния си град в Централна Арабия, а по-късно в гр. Медина, (Ирак) и Иран. Когато се завръща в Арабия към 1730 г. той атакува на идеологическа основа много от религиозните традиции и практики на племената от региона. Уаххаб се фокусира върху централния ислямски принцип, че има само един бог и че този Бог не споделя своята божественост с нищо. Уаххаб счита себе си за религиозен реформатор и потърсва подкрепата на политическа фигура, която би дала на идеите му по-широк прием. Открива тази личност в лицето на Мухаммад ибн Сауд – емира на малък град близо до гр. Риад. Двамата дават обет, че ще работят заедно за създаването на нова държава основана върху ислямските принципи (която по-късно става днешна Саудидска Арабия).
Не голямата по размери, но успешна военна кампания на ибн Сауд кара арабите от целия п-в да почувстват въздействието на идеите на уахабизма, които са близки по степен на фанатизъм до тези на ранните хариджити. Този фанатизъм спомага за засилване интензитета на конфликтите в Залива. В името на разпространението на истинния ислям, през ХІХ в. уахабитски племена, под лидерството на ибн Сауд, по различно време нахлуват в днешни Кувейт, Бахрейн, както и в Оман - където придобиват широка популярност, за разлика от (Кувейт и Бахрейн). Уахабитските идеи имат обаче специфично отражение върху историята на днешен Катар: те стават популярни сред много от племената на (Катар), включително и сред клана на ал-Тани преди ал-Кхалифа да се опитат да завладеят земите на днешен Бахрейн в началото на ХІХ в. Новите вярвания мотивират ал-Тани да се противопоставят на опитите на ал-Кхалифа, отхвърлящи уахабизма, които искат да вземат контрола върху днешен Катар. До днес уахабизмът отличава Катар в религиозно отношение от неговите съседи.
7. Серията от договори на Великобритания с племената по южното крайбрежие на Залива
Засиленото европейско присъствие в Залива е резултат, до голяма степен, на широкото по обхват пиратство на племето бану Кауасим в началото на ХІХ в. Британците нямали желание да завземат изолираните райони по брега на Залива. Тяхната единствена цел била да подсигурят района, така че да не представлява той заплаха за трафика на стоки към и от техните владения в Индия. Знаейки, че на султана в Истанбул не може да се разчита за упражняване на ефективен контрол върху пиратите, британците решават да оставят на власт онези племенни водачи, за които няма подозрения за съучастие в пиратските набези. Те съставят серия от споразумения, в които тези водачи обещават да подтиснат всякакви опити за пиратство в замяна на протекция от външни сили, застрашаващи управленческия им статут.
Цялото арабско крайбрежие дотогава било под фиктивния контрол на султана в Оман, въпреки че племената, сключили договорореностите от Залива не са част от Ибадитския имамат. Областта била известна също и под името „дóговорен Оман”, за да се разграничи от частта на Оман под ефективния контрол на султана, която пък не била обвързана със задължения по споразумението срещу пиратството.
Към 1820 г. британците основно се интересували от налагането на ограничителен контрол върху пиратите от бану Кауасим. Споразуменията обаче, включвали също и Дубай и Бахрейн. Въпреки че не били пиратстки центрове, те представлявали входни точки, от които пиратите можели да продават плячкосаните си стоки и да купуват припаси. Включването на тези портове в системата от договорености води до включването на други две семейства – това на бану Яс и на ал-Кхалифа - в кръга на британското влияние.
През следващите 100 години Великобритания подписва серия от споразумения, които имат широк спектър от уговорки с други племена в Залива. В резултат на това, към края на Първата световна война племенните лидери от Оман до (Ирак) били преотстъпили контрола върху външните си работи на Великобритания. Главата на племенния съюз на (Абу Даби) влиза в споразумения подобни на тези на (Дубай) и (Бахрейн) през 1835 г., (Кувейт) през 1899 г., а (Катар) – през 1916 г.
Договорът, чиито условия най-сбито илюстрират есенцията на споразумението между Великобритания и племената, населяващи арабската страна на Персийския залив е ExecutiveAgreement от 1882 г. Този текст определя, че страните по договора, в лицето на gulfstates (днешните Заливни монархии) следва да не влизат в никакви международни споразумения или да приемат на територията си каквито и да било чуждестранни агенти, без съгласието на Великобритания.
В замяна на това, лидерите на 4-те днешни Заливни монархии прехвърлят на Великобритания защитата срещу силните апетити на своите съседи: основният сред тях е заплахата, идваща от ал-Сауд в Централна Арабия. Въпреки че османците премахват първата уахабитска протодържава на ал-Сауд към 1820 г., семейството се възражда отново 30 години по-късно. То заплашва не само бану Кауасим, които по това време вече широко са отхвърлили принципите на уахабизма, но също и ал-Кхалифа в (Бахрейн) и ибадитския султан на Оман. В началото на 1900 г. ал-Сауд заплашва също племената в (Катар), въпреки че племенните водачи са възприели уахабитските постулати. Само с британска подкрепа ал-Тани и други водещи семейства в региона успяват да запазят автономна своята власт.
Ал-Сауд не е единствената заплаха. Въпреки договорните споразумения с Великобритания, (Бахрейн) на няколко пъти предявява претенции върху (Катар) поради позициите на ал-Кхалифа там. Оманците и иранците от своя страна претендират за контрол над (Бахрейн), защото и двете държави са управлявали острова в даден период от време. Плюс това, османците неколкократно претендират за контрол над (Бахрейн), а в края на ХІХ в. се опитват да установят свои наместници за управници в (Кувейт) и (Катар).
Целите на Великобритания са ясни и малко на брой:
- да запазят сигурността по маршрута на търговията си с Индия,
- и да елиминират претенциите на друга европейска сила върху тази част на света - като например Османската империя или Франция.
Към края на ХІХ в. търговията между Изтока и Запада, минаваща през Залива замира вследствие на отварянето на Суецкия канал, който предоставя директен път до Средиземно море (и спестява средно 2/3 от транспортните разходи). Търговците от Залива продължили да си набавят задоволителни приходи – но вече само от търговията с роби. В началото на ХХ в. обаче международният натиск ги принуждава да прекратят тази търговия завинаги. Вследствие на всички тези промени населението от региона остава практически без приходи – не им остава друг освен този от добива и продажбата на експоатираните перлени легла. Но и тази индустрия запада към 1930 г. в резултат на световната депресия, която намалява търсенето, както и най-вече след разработения в Япония по-евтин начин за производство на култивирани перли.
Оман, който е технически откъснат от Залива след 1820 г., когато губи южната част от днешни ОАЕ - се препитава малко по-добре към края на ХІХ в., но поради все по-очевидната техническа изостаналост на флотата си губи голяма част от приходите си от митнически такси. Увеличаващият се натиск да се преустанови търговията с роби елиминира голяма част от приходите на страната, идващи от Източна Африка. Последният удар върху икономиката на Оман идва след смъртта на Саид ибн Султан – след като не могъл да избере свой наследник, британците поели инициативата в свои ръце - те разделят притежанията на ал-Саид и предават Оман на един от претендентите за султаната, а владенията му в Източна Африка дават на друг. Поради различните центрове на властта, султаната става известен под две имена – на своите търговски центрове - като Мускат и Оман. Финансовата слабост на султана подкопава и възможностите му да запази властта си във вътрешността на страната, където ибадитското население отдавна негодува срещу светската ориентация на крайбрежните градове. Така, докато другите Заливни управници използват Великобритания, за да ги пази от най-силните им съседи, султанът на Оман се нуждаел от нея, за да го пази от собствените му поданици.
8. Откриването на петрола
В края на Първата световна война арабските държави от Залива са слаби, с конвулсивни икономики и местни управници, които се държат на власт единствено с британска помощ. Водещите семейства контролират основно малките пристанищни центрове и само части от вътрешността. Султанът в Мускат среща сериозна местна съпротива и му е все по-трудно да упражнява ефективен контрол отвъд района на столицата. Откриването на петрол в района променя всичко това до неузнаваемост.
За пръв път петрол е открит в Иран и към 1911 г. британския концерн Англо-Персийска Петролна Компания (АПОК) вече експлоатира ирански петрол. Британците откриват петрол и в (Ирак) след Първата световна война. През 1932 г. StandardOilCompanyofCalifornia (Socal) открива петрол в промишлени количества в (Бахрейн). Socal по-късно - през 1933 г. - получава концесия в Саудидска Арабия и около 1938 г. открива там огромни залежи.
Бума на експлоатацията на петрол в Залива е регистриран през 1930 г., когато САЩ и Великобритания се състезават помежду си за петролни концесии. Една от причините за нарасналата активност е, че през 1932 г. новото иранско правителство на Реза Шах Пахлави отменя концесията на АПОК. Въпреки че шахът и Великобритания по-късно сключват споразумение с нови условия, опасността от загубването на иранския петрол убеждава по-специално Великобритания в необходимостта от откриването на други източници. Малките държави по арабския бряг на Залива са най-естественото място да се търси! Поради подписаните договорености между 1820 и 1920 г. Великобритания е добила значителен авторитет в региона и е в състояние да намали до минимум всякакъв чужд достъп до тези земи.
Експлоатацията на петрола не означава моментално богатство за арабските управници там. Въпреки че петролните компании попадат на огромни петролни находища в (Бахрейн) почти моментално, в другите държави локализирането на находища от промишлено значение отнело повече време. Оман например не е в състояние да изнася петрол чак до 1967 г. Петролните полета в Кувейт били разработени най-бързо и към 1953 г. тази нация става най-големия производител и износител на петрол в Залива. Значително по-малки полета в (Катар) се пускат в експлоатация през 1950 г., а (Абу Даби) започва да изнася офшорен петрол чак 1962 г. Дубай пък започва да извлича печалба чак в края на 60-те.
До 70-те години на ХХ век чужди компании притежават и управляват заливната петролна индустрия. В повечето случаи европейски и американски концерни формират филиали по места и плащат такси на местните управници – първо за правото да търсят петрол, а после и за правото да изнасят петрол. По времето, когато били сключени първите споразумения местните управници били в много неизгодна позиция да се пазарят, защото имали малко или никакви други източници на приходи и били нетърпеливи да получат печалби от петролните компании колкото се може по-скоро. Още повече през 1930 г. никой няма все още ясна представа за размера нито на Заливните петролни находища, нито на бъдещата цена на петрола на международния пазар.
С течение на времето местните управници подобряват условията за себе си по договорите и концесиите. През 50-те години управниците на Заливните монархии рутинно изискват равни части от приходите на петролните компании плюс други такси. Към 70-те повечето от заливните държави, които по това време вече са независими от Великобритания, закупуват основния пакет акции на филиалите, работещи в техните граници. Към началото на 90-те много от тези филиали са вече изцяло държавна собственост. Монархиите от Залива продължават да наемат западни експерти на най-високото управленческо ниво на взимане на решения, но местното правителство има абсолютния контрол както върху решенията, така и върху приходите.
9. Независимост
С изключение на Саудидска Арабия и Ирак, арабският бряг на Залива е управляван от 10 семейства. Тези семейства дължат позициите си на лидерството си в племенните обединения, консолидирани в рамките на даден регион: на тази традиционна основа британците преговаряли с тях при сключване на договорите срещу пиратството.
Основният принос на тези договори през ХІХ и ХХ век е признаването на автономията на обособилите се по този начин суверенни територии. Великобритания се опасявала, че слабите в международно отношение глави на Заливните фамилии биха преотстъпили част от териториите си под натиск от страна на по-влиятелни групи - такива като ал-Сауд или османците. С оглед на това опасение, договореностите признават суверенитета на тези водачи в рамките на определени граници с пояснението, че тези граници не могат да бъдат променяни без съгласието на Великобритания. Така оформените договорености спомагат за това племенните обединения да бъдат поставени в по-конкретни условия на собственост върху земята. Това означава, че ал-Нухайян от (Абу Даби), например, ще се радва не само на уважението на племената от вътрешността, но също така - ще притежава, както си е, земята, която тези племена населяват – в този случай около 72 хил. км² от Арабия. Дали се контролира или притежава земята до откриването и началото на експлоатиране на петролните залежи е без особено значение. Собствеността обаче придобива критична размерност в началото на века.
Петролните приходи не променят традиционните племенни устои на лидерството. Поради експлоатирането на петрола междуплеменните граници станали по-отчетливи и областите им на влияние започнали да се дефинират по-прецизно. Ново чувство за идентичност се появило в Заливните шеихства и постепенно предизвикало нарастващото очакване, че те би следвало да се управляват сами. За тази цел шейховете трябвало да се откъснат от британския контрол. Към началото на 60-те години на ХХ в. това било нещо, към което Великобритания имала малко възражения: след загубата на Индия и Пакистан, и след огромните поражения, които понася по време на Втората световна война, тя не е в състояние да бъде така глобално ангажирана, както е била преди това. Великобритания преотстъпва голяма част от стратегическите си отговорности на САЩ, а от други напълно се отказва. Поради обвързаността си със заливните монархии, по силата на сключените договорености Британия обаче запазва позициите си в региона.
Кувейт е първата държава, която прекратява споразумението, свързващо я с Великобритания. Поради бързите приходи, които Кувейт получава от експлоатацията на петрол, протодържавата е добре подготвена за независимостта си и я обявява през 1961 г. Но моментално влиза в ново затруднение, когато Ирак обявява претенциите си върху вече автономната негова територия. Претенциите на Ирак върху Кувейт гласят, че преди Първата световна война Великобритания признава османското управление върху Кувейт. Тъй като Голямата порта искала да упражнява контрола си върху Кувейт от място, което сега е провинция на Ирак, то територията на Кувейт следва да принадлежи на днешен Ирак.
Британия незабавно изпраща войските си в Кувейт. Британските и кувейтските позиции са подкрепени от новосформираната ЛАД, която признава новата държава и също изпраща войските си в Кувейт. Този ход на ЛАД оставя иракчаните изолирани в собственото си обкръжение. С идването си на власт през 1963 г. новото баасистко правителство на Ирак се отказва от претенциите си върху Кувейт и признава неговата независимост.
Тези неприятности на Кувейт е възможно да са засилили нерешителността на другите Заливни лидери да обявят своята независимост. Дори през 70-те години Иран и Саудидска Арабия продължават да предявяват претенции върху територии от Бахрейн и ОАЕ. Заливните лидери също така изпитват несигурност относно каква да бъде формата на бъдещите им държави. Дали всички те, с изключение на Оман, чиято ситуация е различна поради липса на договорености с Великобритания - да се обединят във възможно по-голяма формация, или да се разделят на 9 отделни държави, най-малката от които има малка територия, малко на брой население и никакъв петрол.
Британските действия принуждават Заливните лидери да вземат решение: в края на 60-те Великобритания решава да анулира военните си задължения на изток от Суецкия канал. В резултат на това решение Заливните шеихове провеждат серия от срещи, за да обсъдят възможностите около своята независимост. Първоначално лидерите се спират на федерация, която да включи всичките 9 шеихства. (Катар) подготвя конституция. В крайна сметка обаче, една толкова разпръсната федерация би се доказала като неефективна. Пречка за създаването на федерацията е и статута на (Бахрейн), който в различни периоди от време е бил иранско владение - шахът на Иран изказва довода, че той има по-основателни претенции върху острова отколкото ал-Кхалифа, които идват в Бахрейн едва през ХVІІІ в. Още повече, шахът дава да се разбере, че Иран не би признал федерация от арабски държави, която включва (Бахрейн).
В крайна сметка въпросът около Бахрейн се решава от ООН. Организацията отхвърля иранските претенции върху острова и позволява на бахрейнците да образуват независима държава. Бахрейн от своя страна има добри предпоставки за самостоятелно управление, защото островът е бил център на британската администрация и има развита инфраструктура и достатъчни залежи от петрол. По ирония обаче, по-силното присъствие на Великобритания е довело до неприязънта на жителите към договореностите. Бахрейн е единствената държава в Залива, в която са се състояли демонстрации срещу британското присъствие.
Подкрепен от решението на ООН, Бахрейн обявява независимостта си на 15 Август 1971 г. На 3 Септември е последван от Катар, откъсвайки по този начин още един щат от потенциалната федерация. Катар се радва на добри отношения с ал-Сауд още от времето на сформирането на Саудидска Арабия, т.е. би могло да се очаква, че тези отношения ще се запазят и след обявяване на независимостта.
5-те южни шеихства (без Абу Даби и Дубай) обаче притежават малко петрол на своя територия и следователно не биха могли да се самоиздържат като държави. От друга страна, въпреки наличието на значителни запаси от петрол в Абу Даби, това шеихство предпочита сигурността на конфедерацията, отколкото независима автономия - поради опозицията си към уахабизма и евентуалните последици от това в отношенията му със Саудидска Арабия. Това обаче не устройва Дубай, чиито управници ал-Мактум имат изострени отношения с роднините си от Абу Даби и от които се отцепват още в началото на ХІХ в. Шейховете на Дубай от своя страна не биха желали ал-Нухайян да доминират конфедерация, а те да са изолирани в своята независимост в Дубай. Сили отвъд Залива също имат интерес към формирането на федерация. Саудитците вече нямат претенции към контрол върху крайбрежието, но все още имат опасения за сигурността на източната си граница. Великобритания и други държави-потребителки на петрол на Запад вярват, че една по-голяма по размер държава би била и по-стабилна. Наред с тези съображения и много фактори през 70-те години упражняват натиск, за да убедят 7-те шеиха да се обединят. И така през 1971 г., малко след като Катар обявява независимостта си, останалите шейхове, с изключение на ал-Касими в Рас ал-Кхайма - приемат предварителната конституция, изготвена от Катар - за 9 членна федерация като я приспособяват за 6 членна такава. На 2 Декември 1971 г., един ден след официалното оттегляне на Великобритания, тези 6 шейхства се обединяват във федерация и обявяват независимостта на суверенната държава Обединени Арабски Емирства.
Рас ал-Кхаима, седмото шеихство - първоначално отказва да се присъедини: ал-Касими, които управляват областта имат претенции върху няколко острова и петролни полета в рамките на Залива, за които претенции има и Иран. По време на преговорите за формирането на ОАЕ, ал-Касими търсят подкрепа за своите искания от държавите от полуостровава, а също и от някои западни сили. Когато опитите им се оказват безрезултатни, ал-Касими се оттеглят от преговорите. Осъзнали, че не биха могли да съществуват самостоятелно шейховете на Рас ал-Кхайма се присъединяват към конфедерацията на Февруари 1972 г.
Оман никога не е считан за възможен член на конфедерацията. Винаги географски отделен от съседите си на запад, Оман никога не е влизал в споразумения с Великобритания – тези или други, които да определят външната му политика. Великобритания е сериозно ангажирана в Оман още от средата на ХІХ в., но никога не е поемала официално задължението да го защитава. Политическият проблем на Оман е свързан с вътрешното обединение на страната, а не с външно, нито с признаване и придобиване на суверенитет върху външните си отношения. Историческото разделение на страната на крайбрежие и вътрешност продължава до средата на ХХ век. 1920 г. султан Таимур ал-Саид се опитва да реши въпроса на разделението като дава ограничена автономия на племената от вътрешността, без обаче да се отказва от претенциите си върху цял Оман. Отношенията между двете преговарящи страни биват допълнително изострени от дошлите да търсят петрол в Оман 1924 г. британски експертни групи. Петролните полета се намират във вътрешността, а петролните компании преговарят за достъп до тях с ал-Саид в Мускат. Султанът на драго сърце им продава правата върху петролните полета, въпреки признатата автономия на племената от вътрешността косвено признаваща правата за собственост върху областта. Когато експертите влизат във вътрешността, те са нападнати от племената там. Султанът започва да счита недоволните племена за бунтовници, а експертните групи се оплакват на британското правителство.
През 60-те Оманските дела прерастват в международен въпрос. Първоначално Великобритания подкрепя Саид ибн Таимур. Западните компании искат да работят във вътрешността на страната, а чужди правителства, такива като това на марксистката НДР Йемен, снабдяват с оръжие бунтовниците в провинция Дофар. Бунтът, който избухва там трае повече от 10 години. Бунтовниците гледат на ангажимента на Великобритания в този конфликт към султана като индикатор за нелигитимността на султана и внасят случая за разглеждане в ООН. Организацията критикува Британия за тази й позиция в Оман. Политиката на Саид ибн Таимур е разкритикувана не само в Оман, но и в самата Великобритания, чиито поданици масово заемат длъжности в държавния апарат на Оман. През 70-те тези елементи решават, че повече не могат да се справят с кризисната ситуация. Коалиция от омански и британски военни сили принуждават султана да абдикира. Наследява го синът му – Кабус ибн Саид ал-Саид. Кабус Ал Саид не е признат за ибадитски Имам, както са били неговите деди - първите управници на страната, но през 1970 г. това вече не е толкова важно, колкото е било в по-ранни времена.
RSS Feed
