Материалът прави кратък обзор на някои от по-важните събития от ХХ век, като поставя ударение върху онези от тях, които имат пряка връзка с района на Близкия изток, с цел да сведе до по-конкретни рамки ролята на петрола като международен политически фактор, и в ограниченото пространство на един подобен материал - да разгледа как този фактор влияе върху статута на региона. По-нататък накратко разгледжа как ОПЕК, в ролята си на най-влиятелната отраслова икономическа организация, защитава интересите на арабските държави членки.
Съдържание:
І. Ретроспекция
1. Енергия и индустриализация
2. Петролът на международната сцена
3. Американските петролни стратегии
ІІ. Петролът като доминиращ фактор в международната политика. Причини за създаване на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), цели и приоритети.
1. Близкият изток през призмата на стратегическия интерес на Великите сили
2. Предпоставки за създаването на ОПЕК
3. Ролята на ОПЕК в защитата на регионалните икономически интереси. Отражение върху американската петролна стратегия.
ІІІ. Заключение
Съдържание:
І. Ретроспекция
1. Енергия и индустриализация
2. Петролът на международната сцена
3. Американските петролни стратегии
ІІ. Петролът като доминиращ фактор в международната политика. Причини за създаване на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), цели и приоритети.
1. Близкият изток през призмата на стратегическия интерес на Великите сили
2. Предпоставки за създаването на ОПЕК
3. Ролята на ОПЕК в защитата на регионалните икономически интереси. Отражение върху американската петролна стратегия.
ІІІ. Заключение
І. Ретроспекция
1. Енергия и индустриализация
Преди Индустриалната революция в края на ХVІІІ век основните енергийни ресурси, като изключим животинската и човешката мускулна сила, са били добивани от горенето на дърва и на дървени въглища, и само в някои части на Европа след ХІІІ век – на каменни въглища1. Преимущественото горене на каменни въглища през ХІІІ и ХІV век в Централна Европа (поради наличните залежи) спомага за претопяването на желязото, за производството на напредничави оръжия, за научни открития, експанзия, колонизиране и експлоатация на отдалечени земи. Заместването на ръчния труд с машини и възможността въглищата да се трансформират в механична енергия води до избухването на Индустриалната революция (Knoepfel,1986, стр. 41).
Откриването на парния двигател през 1780 г. ускорява процеса на индустриализация там, където има каменни въглища в изобилие – в Англия, Уелс, Франция, Германия и североизточната част на САЩ, което довежда до тяхното военно превъзходство и международна експанзия през ХVІІІ и ХІХ век. Държавата, която най-добре илюстрира връзката между добива на енергия и богатството е Англия, която е най-бързо развиващата се индустриална сила в периода 1760 - 1830 г. (Kennedy, 1987, стр. 151). Интензивната употреба на енергия за масово производство води до по-голяма национална сигурност по пътя на икономическата стабилност и военната мощ.
2. Петролът на международната сцена
С развитието на по-комплексни технологии към края на ХІХ век вниманието на геолозите се насочва към изкопаемото гориво “нефт” или петрол, което е било познато отдавна, но до момента не е било използвано за промишлени цели поради трудното му извличане от земните недра. Началото на новата ера в използването на енергията и на индустриалните технологии започва през 1859 г., когато първият успешен петролен кладенец попада на петрол в Пенсилвания, САЩ. Петролът бързо се превръща във високопечеливш бизнес и постепенно измества въглищата като гориво за задвижването на машини и транспортиране. Петролната треска става факт след откриването на двигателя с вътрешно горене през 1890 г. от Хенри Форд.
Към 1929 г. 85% от добивания петрол в САЩ се използва като гориво за задвижване на автомобили, кораби и влакове (Yergin, 1991, стр. 209). Технологичното преимущество, което петролът дава на американската и германската флота през Първата световна война не убягва от вниманието на Великобритания, която, въпреки резервите на Чърчил (залежите на каменни въглища във Великобритания са значителни, докато тези на петрол са виртуално нулеви), почти напълно преориентира към петрол следващото поколение от Кралския флот (Yergin, 1991, стр. 156). Решаващата роля на петрола в модерното корабоплаване е може би най-ясният урок за Съюзниците през Първата световна война след поредицата от поражения, дължащи се на изчерпването на запасите от въглища по време на решаващи битки. В епохата между двете Световни войни победителите започват да се съревновават в осигуряването на непрекъснати доставки на петрол.
Общият интерес в името на националната сигурност води до необходимостта от коопериране между правителството и петролните компании. 85% от брутно изразходвания от всички Съюзници петрол през периода декември 1941 г. - август 1945 г. е продукт на петролните кладенци в САЩ (Yergin, 1991, стр. 379). Оттук можем да направим извода, че по време на Втората световна война петролът утвърждава позициите си на решаващ фактор. Поуките относно стратегическата стойност на енергийните ресурси и главно на петрола, извлечени по време на двете световни войни, променя естеството на международната политика след 1945 г. - осигуряването на достъп до залежи на петрол и неговото транспортиране до центровете на консумация става приоритет на Великите сили. 29
3. Американските петролни стратегии
Близкият изток се оказва политически чувствителна зона за американска намеса. Местното политическо напрежение, както и личната ангажираност на президента Труман към страданията на еврейския народ по време на войната принуждават американската администрация през 1947 г. да замести преимуществената позиция на петролната стратегия и да подкрепи създаването на независима еврейска държава на територията на Палестинския мандат. (Mccullough, 1992, стр. 596). Това решение продължава и до днес да подклажда антиамериканските настроения в региона.
В резултат на избирателния глас на евреите за САЩ става трудно икономически да заздравят арабските страни с цел да ги отклонят от присъединяване към Съветския блок. В същото време, арабските срани са стратегически важни, тъй като предлагат най-доброто разполагане на военни бази за въздушна атака срещу СССР в случай на евентуална война между двете суперсили (Painter, 1991, стр. 185). САЩ посрещат тази дилема чрез гласуване на необичайно силна подкрепа за частните американски петролни компании за разработването на петролни сондажи и транспортна инфраструктура в региона на Персийския залив, като по този начин подпомагат местното развитие, без употребата на явна финансова помощ. До края на 1970 г., когато национализацията на петролни предприятия отнема от американски контрол голяма част от трансатлантическите им достояния, американските петролни компании, с помощта на американското правителство, са инвестирали над 10 блн. долара* в чужбина, като преобладаващата част от тях са в Близкия изток (Odell, 1986, стр. 27). Тридесет години по-късно САЩ изпадат в положение на зависимост от благоволението на близкоизточните държави-производителки на петрол.
И друга американска следвоенна петролна стратегия за Близкия изток има негативно влияние върху актуалната петролна сигурност на САЩ – снабдяването с оръжие на предпочитани управници от региона. Поради плаващите съюзи между близкоизточните политици тази практика превръща региона в най-непредсказуемата, милитаристична и тежковъоръжена област в света. През 70-те години шахът на Иран закупува от Запада съвременно военно оборудване за билиони долари, което след свалянето на монархията през 1979 г. допринася за формирането на непозната регионална заплаха в лицето на мощен, тежко въоръжен, антизападно настроен ислямски Иран.
Разработването на обширни въздушни и сухоземни защитни инфраструктури в Саудитска Арабия през 80-те години, които се оказват решаващи за американската победа над Ирак през 1991 г. и за предпазването на пазара на петрол от сътресения, предоставя на саудитците военна сила, която едно бъдещо неприятелски настроено управленско ядро може да реши да използва във военен конфликт, насочен срещу американските интереси.
Вероятно най-ангажиращото наследство от тази епоха е неограничената степен, в която западните държави разчитат на петрола за своето икономическо развитие. Планът Маршал предвижда плавен преход от енергия, добивана от каменни въглища, към енергия, разчитаща изцяло на петрол. С постепенното си икономическо възстановяване европейските икономики започват да стават все по-зависими от чуждестранни нефтени източници (Venn, 1986, стр. 106). През периода 1940 г. - 1950 г. консумацията на петрол се удвоява и това се случва още веднъж, в периода 1950 г. - 1960 г. След 1965 г. петролът напълно измества въглищата като най-широко използвано гориво.
ІІ. Петролът като доминиращ фактор в международната политика. Причини за създаване на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), цели и приоритети.
1. Близкият изток през призмата на стратегическия интерес на Великите сили
Един от факторите, които имат сериозно влияние върху Близкия изток е откриването и производството на петрол. Правейки опит да оценим до каква степен този фактор участва в съвременното развитие на региона, ние не разполагаме с еквивалент от миналото, който контрастно да съпоставим с настоящето. Производството на петрол е изцяло продукт на модерността и трябва да бъде изучаван единствено като такъв, когато се разглеждат ефектите му както върху Изтока, така и върху Запада2.
Каквито и да са причините за бедността на региона – философските традиции на фатализма и пасивното осланяне на волята на Аллах, и оттук липсата на концентриран и бунтовно насочен опит в създаването на ново богатство и иновационни средства на съществуване, или различните ръководни практики, следвани от управниците в региона – остава фактът, че населението на Близкия изток никога не е разполагало с голямо богатство. Откриването на петрол в изобилие изведнъж докарва богатство, за което никой не е работил и за което традицията не чертае нито начини, нито форми, чрез които то да се оползотворява. Петролът създава проблеми не само за жителите на региона. Той създава също проблеми в отношенията между управниците, които са почти без изключение стриктно автократични, и хората, които те управляват; между управниците и чуждоземците, които експлоатират петрола, и между различните народи в рамките на региона, особено между онези от тях, които не притежават нефтени залежи и онези, при които залежите са значителни. Защото, независимо от опитите всички араби от региона да бъдат представени като една нация с обща съдба, едно бъдеще и общо чувство на лоялност, петролът – повече от всеки друг фактор – най-контрастно очертава различията между отделните нови държави, и решимостта на някоя група или водач да трупа за себе си плодовете от петрола.
Нефтът поставя проблеми и пред Великите сили, които са имали влияние в региона през последните сто години, и които в една или друга степен са определи неговото бъдеще. Защото Близкият изток, поради своето местоположение и стратегическо значение, е играл важна роля в международните отношения; именно тук се събират интересите на Великите сили, и именно тук се водят едни от най-решаващите битки.
Британската политика, от установяването на империята в Индия, разглежда Близкия изток като стратегически маршрут на търговския си обмен и се старае да държи изключително под свой контрол всички възможни подстъпи към региона, предотвратявайки навлизането на влиянието на друга Велика сила. Великобритания често влиза в сблъсък с Русия за Персия, докато през 1907 г. между тях се изработва modus vivendi*, което окончателно разделя Персия на сфери на влияние и дава на Великобритания контрол върху южна Персия, откъдето преминава пътят към Индия. Чрез запазване на целостта на Османската империя Великобритания държи едновременно Франция и Русия настрана от Близкия изток.
Междувременно британците откриват и разработват нефтени находища в Персия и регионът придобива нова значимост. Германия се превръща в заплаха за британските интереси в опитите си да се сдобие с влияние в Близкия изток чрез железопътната линия Берлин-Багдад и през първите четиринадесет години на ХХ век британската политика лавира между пълно противопоставяне на Германия до коопериране с нея, което достига своята кулминация в мирното споразумение от 1914 г. С разпада на Османската империя, победата над Германия и временното елиминиране на влиянието на Русия в региона Великобритания практически остава единствен покровител на региона и директно го окупира. Неохотно, ако не и с пълно нежелание, тя трябва да позволи на своя съюзник Франция, по силата на следвоенните им споразумения, да добие контрол върху част от региона и да я допусне до дял от иракския петрол.
По време на Втората световна война Близкият изток придобива нова роля в отношенията между Великите сили. Наложително е районът да остане в притежание на Съюзниците, но дори по-важно е да не се допусне той да попадне в ръцете на врага, защото Германия би получила не само стратегическо предимство, но, преди всичко, би се сдобила с жизненоважна суровина за провеждането на глобална война. Великобритания, САЩ и СССР обединяват усилия около Близкия изток срещу общия враг, в чиито ръце близкоизточните нефтени полета не бива да попадат.
Сред многото въпроси от първостепенно значение, които насочват западната и съветската стратегия по време на Студената война, необходимостта от сигурни доставки на петрол към тези две буферни зони ще се появява на повърхността при много случаи3. Американските стратези гледат на Близкия изток като на предпочитан основен следвоеннен източник както за европейски петрол, така и за задоволяване на местното търсене на американска почва, което превръща САЩ в нетен вносител на петрол за пръв път през 1947 г. (Stoff, 1980, стр. 213). Регионът придобива както икономически, така и стратегически приоритет. Американското правителство възприема близкоизточна стратегия и използва своето следвоенно предимство, за да откупи свободен достъп на американски петролни компании до гигантските британски и френски петролни концесии в региона в замяна на американска подкрепа за поддържането на британския стратегически близкоизточен пасаж към Индия и на френските колонии в Африка.
2. Предпоставки за създаването на ОПЕК
Въпрос на време е кога западните сили с петролни интереси в Близкия изток ще изгубят голяма част от сигурните си позиции там, защото независимите правителства на държавите-производителки на петрол една по една самоуверено започват да налагат контрол върху производствения опит, инфраструктура и приходи от добива на петрол на собствена територия4. Национализацията на нефтените предприятия в Иран през 1951 г. е само предвестник на това, което предстои да се случи. За Запада изглежда парадоксална ситуацията, в която увеличаващото се търсене на петрол в индустриализираните страни започва все повече да служи в интерес на развиващите се страните, добиващи петрол.
Уязвимостта на страните, разчитащи на чуждестранни нефтени източници е демонстрирана от неуспеха на Великобритания по време на кризата за Суецкия канал. През 1956 г. правителството на Насър в Египет национализира канала, прекъсвайки стратегическата връзка на Великобритания с Индийския океан. Когато Великобритания, с помощта на Франция и Израел, изпраща там войски, САЩ, заинтересовани от запазването на стабилността в региона, отказват да дадат своето одобрение. Когато САЩ отказват дипломатическа подкрепа за британската интервенция и спират спешно необходимите нефтени потоци от полетата си във Венецуела, изтощената от липса на гориво Великобритания е принудена да се оттегли. Този инцидент генерира ново чувство на националистично превъзходство в арабските страни.
Междувременно, позицията на нефтената индустрия през 50-те години е отслабена отвътре от нови малки и независими компании, които наводняват пазара и преговарят отделно от правителствата си за концесии от богатите на петрол страни. Значително по-ниските цени на петрола през 1959 г. разклащат устоите на индустрията и големите компании са принудени да отстъпят от гарантираните цени, които те до момента са плащали на близкоизточните петролни държави. В резултат на това петролните приходи на държавите-производителки спадат с 15%, което води до призив за обединение с цел да се запазят интересите на държавите, добиващи петрол. На следващата година, 1960 г., в Багдад е създадена Организацията на държавите износителки на петрол (ОПЕК). Към петте държави учредителки на ОПЕК – Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Кувейт и Венецуела, скоро се присъединяват Катар, Индонезия, Либия, ОАЕ, Алжир, Нигерия, Еквадор, Ангола и Габон.
3. Ролята на ОПЕК в защитата на регионалните икономически интереси. Отражение върху американската петролна стратегия.
Доколкото икономиката на повечето страни от Персийския залив се основава на нефтената и газовата промишленост, голяма роля в развитието на този регион играе ОПЕК, чиято дейност е насочена към засилване на колективната защита на интересите на страните-износителки на петрол, към поддържане на единни цени на петрола, към увеличаване на печалбата от неговата реализация на световния пазар, както и към поощряването на националния добив на петрол и на националното изследване на залежите. САЩ са най-големият потребител на енергия в света, изразходвайки 400 блн. долара годишно (Wirth, 1992, стр. 11). Само в периода 1970 – 1990 г. вносът на петрол струва на САЩ 1 трлн. долара, директно насочени към страните членки на ОПЕК.
Държавите членки на ОПЕК обединяват действията си, за да постигнат две основни цели: 1) по-високи петролни приходи и 2) по-висока политическа ефективност в лобирането с мощните петролни компании. Докъм 1970 г. страните от ОПЕК вече са наясно, че щедрите доставки на петрол продължават да дават на компаниите пазарно предимство за купувача5. Успешната национализация на част от либийските предприятия и надпреварата за по-големи дялове от приходите, изискани от чуждестранните петролни компании от полковник Муамар Кадафи през 1970 г., в комбинация с едновременно протеклата инсценирана енергийна “криза”, възникнала вследствие на временен дефицит на рафиниран продукт поради увеличеното търсене, окуражава други петролни страни да изискат по-големи дялове от концесиите, дадени на петролните компании. В течение на следващите няколко години петролните компании стават свидетели на това как техните операции и резерви са национализирани в повечето от държавите производителки. (Тази тенденция се обръща към началото на 90-те, когато, поради по-ниските цени на петрола, държавите-производителки стават по-силно зависими от външния капитал, използван за развиване на своя собствена нефтена индустрия.)
През зимата на 1973-74 г. страните от ОПЕК ограничават производството и повишават цената на петрола 4 пъти, не само с цел да получат по-големи приходи, но, какъвто е случая с арабските държави, да използват петрола като дипломатическо оръжие срещу Запада и Япония, като протест срещу подкрепата им за Израел във войната Йоум Кипур от 1973 г. Последвалият ефект върху световната икономика е наречен “петролен шок”, защото зависимите от петрол индустриализирани държави, особено Япония и Европа, са заварени неподготвени. ОПЕК, която през 60-те, като цяло, е пренебрегвана от страните-вносителки на петрол, както и от нефтените компании, изведнъж се изправя като огромна заплаха пред развития свят.
Ефектът от петролния шок е незабавен. За първи път през ХХ век САЩ, подобно на голяма част от индустриализирания свят, изпада в период на икономическа парализа, предизвикана не от вътрешна нефункционалност, а от външна криза на доставките. Икономическото здраве, необходимо, за да се издържа силната военна машина, е поставено под заплаха, тъй като едновременното наличие на висока инфлация и висока безработица намалява бюджетния поток с 3 до 7 % само през 1976 г.
Отговорът на САЩ е формирането на Международна агенция по енергетика (ИЕА) - група от 21 страни, вносителки на петрол, които колективно консумират 75% от цялото производство на нефт. Сред целите на ИЕА са – взаимно преотстъпване на нефтени резерви при извънредни ситуации, ограничаване на търсенето, намаляване на цената на петрола, откриване на алтернативни енергийни източници, и, в случай на необходимост, анализиране на варианти за употреба на военна сила с цел възстановяване на нефтената сигурност (Odell, 1986, стр. 236).
Независимо от отрезвявящия ефект на първия петролен шок консумацията на петрол в САЩ продължава да нараства до втория петролен шок, предизвикан от иранската революция и свалянето на шаха през 1979 г., довел до проблемната дистрибуция на петрол. Зависимостта на САЩ от капризни нефтени пазари дълбоко засяга американската гордост и чувството за сигурност и кара президента Джими Картър да призове към саможертва от страна на американците, изказвайки мнението, че вторият петролен шок изправя американците пред “моралния еквивалент на война” (Yergin, 1990, стр. 663). Въпреки че успява да подсигури страната срещу бъдещи сътресения с въвеждането на Стратегическия петролен резерв, поддържащ 600 млн. барела, еквивалентни на тримесечна доставка на петрол, петролните шокове струват на Картър загуба на президентския му пост след само един мандат.
Приемникът на Картър, Роналд Рейгън, е принуден да отиде дори по-далеч. Той използва военната опция, когато напрежението между Иран и Ирак през 80-те насърчава САЩ да установи въоръжен ескорт на кувейтските петролни танкери, преминаващи Хормузкия пролив, за да осигури непрекъснатост на петролния поток. Приемникът на Рейгън, Джордж Буш е изправен пред още по-сериозна дилема, когато през 1990 г. Ирак нахлува в Кувейт, поставяйки 20% от регистрираните петролни залежи под контрола на Саддам Хюсеин и заплашвайки 25% от наличните резерви на територията на Саудитска Арабия. Въпреки че Буш изостря американската военна чувствителност чрез заклеймяването на Саддам и изобразяването на корумпираната управляваща фамилия на Кувейт като невинни жертви на агресия, под повърхността на този военен театър е залегнала сигурността на западните петролни доставки. 30
Разпадането на СССР през 1989 г., което бележи края на анонимната военна надпревара между САЩ и СССР от периода на Студената война, е щастливо съвпадение за президентския мандат на Буш. С руска подкрепа той успява да поведе войски на ООН срещу Ирак и бързо да изтласкат силите на Саддам от Кувейт.
Когато са успешни, действията на ОПЕК в определяне на цените на петрола напомнят на мощните във военно отношение държави колко импотентни могат да бъдат срещу икономически картел, който контролира толкова базисен ресурс. Опитът на САЩ е особено показателен. ОПЕК съумява да постигне необходимата мощ за да определя цените едва през първата половина на 70-те, малко след като местното американско производство започва да спада, но това води до генерално отслабване на американското влияние на нефтения пазар. От своя страна, ОПЕК също страда от щети в случай на ниски цени, увеличен добив в страни извън ОПЕК или намалено търсене. Плавните повишения на търсенето през 90-те и изчерпването на резервите на страните извън ОПЕК към края на 90-те увеличава шансовете на ОПЕК да възстанови статута си на политически потенциален международен играч.
Към края на ХХ в. високорентабилният добив на петрол бележи спад във всички главни нефтени находища, освен в Близкия изток, който държи 2/3 от световните нефтени залежи. Предвижданията за следващ гигантски петролен шок стават реалност, като се вземе предвид голямата вероятност Иран да се сдобие с атомно оръжие, както и оставащият открит въпрос за наследника на саудитското кралско семейство, който поставя вероятността от размирици и политическо преструктуриране, всяко от които би застрашило потока на петролните доставки.
Към началото на ХХІ век комплексността на световната нефтена търговия прави повечето индустриализирани райони по света зависими във все по-голяма степен от близкоизточния петрол, което превръща региона в център на световния стратегически интерес.
ІІІ. Заключение
През ХХ век страните от Персийския залив са свидетели на коренна промяна в геополитическия си статут и икономическо развитие. Това се дължи на един единствен факт – наличието на огромни залежи от петрол в и около басеина на Персийския залив. Държавите от Персийския залив днес са синоним на висок стандарт на живот и икономически просперитет без световен еквивалент. Административната столица на ОАЕ – Дубай, е пример за това как една изостанала и предимно пустинна територия може да се превърне в най-силно желаната дестинация за инвеститори и милиони богати туристи от цял свят за по-малко от четири десетилетия.
Към края на ХІХ и началото на ХХ век регионът е в сферата на стратегическия интерес на Великобритания, която с умелата си международна политика успява да държи настрана останалите Велики сили от тази част на света, тъй като оттук преминава потокът на търговията й с Индия. В междувоенния период регионът е обособен в независими територии, под управлението на местни племенни емири*, чиято автономност Великобритания признава в замяна на зачитане на имперските регионални интереси**. След Втората световна война, поради икономическата си и промишлена парализа, Великобритания преотстъпва позициите си в региона на САЩ срещу предоставянето на следвоенна помощ. САЩ оценяват стратегическото значение на региона почти незабавно и насочват огромни инвестиции за разработване на петролни находища и нефтопреработвателна инфраструктура.
В резултат от пазарните механизми на нефтения пазар, страните-производителки на петрол постепенно си извоюват правото да се разпореждат с природните си богатства и да контролират техническата база, производствения опит и цената на петрола. Този процес протича бавно и преминава през създаването на няколко регионални междуправителствени съюза и организации – 1960 г. ОПЕК, 1968 г. ОАПЕК, 1981 г. ССАДПЗ и др., формирани главно с цел отстояване на икономическите интереси на арабските страни-производителки на петрол.
Поради своеобразната си управленческа структура, специфично историческо развитие и силното влияние на ортодоксалния ислям по тези земи, демонстрираното днес уникално съчетание между модерност и традиционализъм в страните от ССАДПЗ следва да се разглежда като феномен от съвременния изследовател. Съчетанието между средновековни социални порядки и най-модерни технологии, съхранените традиционни ценности наред с главозамайващите иновативни инженерни хрумвания и колосалния поток на чуждестранна работна ръка и капитали, е може би най-контрастният пример за едновременното съществуване на минало и бъдеще, на обмен между Изтока и Запада, и на мирния сблъсък между християнство и ислям в съвременния свят.
Страните от ССАДПЗ изразходват своето петролно богатство по западен модел и постигат икономически напредък и завидно висок жизнен стандарт, оптимизират социалната сфера и системата на образованието, като наред с това се изправят срещу негативните последици, които едно толкова голямо и внезапно богатство носи със себе си. Арабските нефтени монархии успяват, в различна степен, да се справят с тези предизвикателства и въпреки че срещат редица критики не бива да се забравя факта, че населението и управляващият елит на тези държави прави своя избор в ситуация, за която липсва какъвто и да било исторически опит.
Бележки
* Навсякъде в този материал сумите са представени в щатски долари /USD/.
* Работно споразумение между конфликтни интереси.
1 Tom Betts, Culture Mandala: The Bulletin of the Centre for East-West Cultural and Economic Studies
Volume 1, Issue 2, 1995, Article 2; Energy and security: A retrospective analysis of the energy policies of the United States.
2Benjamin Shwadran, The Middle East, Oil and the Great Powers. Frederick A. Praeger, New York, 1955
3 Tom Betts, Culture Mandala: The Bulletin of the Centre for East-West Cultural and Economic Studies
Volume 1, Issue 2, 1995, Article 2; Energy and security: A retrospective analysis of the energy policies of the United States.
4Пак там.
5 Пак там.
1. Енергия и индустриализация
Преди Индустриалната революция в края на ХVІІІ век основните енергийни ресурси, като изключим животинската и човешката мускулна сила, са били добивани от горенето на дърва и на дървени въглища, и само в някои части на Европа след ХІІІ век – на каменни въглища1. Преимущественото горене на каменни въглища през ХІІІ и ХІV век в Централна Европа (поради наличните залежи) спомага за претопяването на желязото, за производството на напредничави оръжия, за научни открития, експанзия, колонизиране и експлоатация на отдалечени земи. Заместването на ръчния труд с машини и възможността въглищата да се трансформират в механична енергия води до избухването на Индустриалната революция (Knoepfel,1986, стр. 41).
Откриването на парния двигател през 1780 г. ускорява процеса на индустриализация там, където има каменни въглища в изобилие – в Англия, Уелс, Франция, Германия и североизточната част на САЩ, което довежда до тяхното военно превъзходство и международна експанзия през ХVІІІ и ХІХ век. Държавата, която най-добре илюстрира връзката между добива на енергия и богатството е Англия, която е най-бързо развиващата се индустриална сила в периода 1760 - 1830 г. (Kennedy, 1987, стр. 151). Интензивната употреба на енергия за масово производство води до по-голяма национална сигурност по пътя на икономическата стабилност и военната мощ.
2. Петролът на международната сцена
С развитието на по-комплексни технологии към края на ХІХ век вниманието на геолозите се насочва към изкопаемото гориво “нефт” или петрол, което е било познато отдавна, но до момента не е било използвано за промишлени цели поради трудното му извличане от земните недра. Началото на новата ера в използването на енергията и на индустриалните технологии започва през 1859 г., когато първият успешен петролен кладенец попада на петрол в Пенсилвания, САЩ. Петролът бързо се превръща във високопечеливш бизнес и постепенно измества въглищата като гориво за задвижването на машини и транспортиране. Петролната треска става факт след откриването на двигателя с вътрешно горене през 1890 г. от Хенри Форд.
Към 1929 г. 85% от добивания петрол в САЩ се използва като гориво за задвижване на автомобили, кораби и влакове (Yergin, 1991, стр. 209). Технологичното преимущество, което петролът дава на американската и германската флота през Първата световна война не убягва от вниманието на Великобритания, която, въпреки резервите на Чърчил (залежите на каменни въглища във Великобритания са значителни, докато тези на петрол са виртуално нулеви), почти напълно преориентира към петрол следващото поколение от Кралския флот (Yergin, 1991, стр. 156). Решаващата роля на петрола в модерното корабоплаване е може би най-ясният урок за Съюзниците през Първата световна война след поредицата от поражения, дължащи се на изчерпването на запасите от въглища по време на решаващи битки. В епохата между двете Световни войни победителите започват да се съревновават в осигуряването на непрекъснати доставки на петрол.
Общият интерес в името на националната сигурност води до необходимостта от коопериране между правителството и петролните компании. 85% от брутно изразходвания от всички Съюзници петрол през периода декември 1941 г. - август 1945 г. е продукт на петролните кладенци в САЩ (Yergin, 1991, стр. 379). Оттук можем да направим извода, че по време на Втората световна война петролът утвърждава позициите си на решаващ фактор. Поуките относно стратегическата стойност на енергийните ресурси и главно на петрола, извлечени по време на двете световни войни, променя естеството на международната политика след 1945 г. - осигуряването на достъп до залежи на петрол и неговото транспортиране до центровете на консумация става приоритет на Великите сили. 29
3. Американските петролни стратегии
Близкият изток се оказва политически чувствителна зона за американска намеса. Местното политическо напрежение, както и личната ангажираност на президента Труман към страданията на еврейския народ по време на войната принуждават американската администрация през 1947 г. да замести преимуществената позиция на петролната стратегия и да подкрепи създаването на независима еврейска държава на територията на Палестинския мандат. (Mccullough, 1992, стр. 596). Това решение продължава и до днес да подклажда антиамериканските настроения в региона.
В резултат на избирателния глас на евреите за САЩ става трудно икономически да заздравят арабските страни с цел да ги отклонят от присъединяване към Съветския блок. В същото време, арабските срани са стратегически важни, тъй като предлагат най-доброто разполагане на военни бази за въздушна атака срещу СССР в случай на евентуална война между двете суперсили (Painter, 1991, стр. 185). САЩ посрещат тази дилема чрез гласуване на необичайно силна подкрепа за частните американски петролни компании за разработването на петролни сондажи и транспортна инфраструктура в региона на Персийския залив, като по този начин подпомагат местното развитие, без употребата на явна финансова помощ. До края на 1970 г., когато национализацията на петролни предприятия отнема от американски контрол голяма част от трансатлантическите им достояния, американските петролни компании, с помощта на американското правителство, са инвестирали над 10 блн. долара* в чужбина, като преобладаващата част от тях са в Близкия изток (Odell, 1986, стр. 27). Тридесет години по-късно САЩ изпадат в положение на зависимост от благоволението на близкоизточните държави-производителки на петрол.
И друга американска следвоенна петролна стратегия за Близкия изток има негативно влияние върху актуалната петролна сигурност на САЩ – снабдяването с оръжие на предпочитани управници от региона. Поради плаващите съюзи между близкоизточните политици тази практика превръща региона в най-непредсказуемата, милитаристична и тежковъоръжена област в света. През 70-те години шахът на Иран закупува от Запада съвременно военно оборудване за билиони долари, което след свалянето на монархията през 1979 г. допринася за формирането на непозната регионална заплаха в лицето на мощен, тежко въоръжен, антизападно настроен ислямски Иран.
Разработването на обширни въздушни и сухоземни защитни инфраструктури в Саудитска Арабия през 80-те години, които се оказват решаващи за американската победа над Ирак през 1991 г. и за предпазването на пазара на петрол от сътресения, предоставя на саудитците военна сила, която едно бъдещо неприятелски настроено управленско ядро може да реши да използва във военен конфликт, насочен срещу американските интереси.
Вероятно най-ангажиращото наследство от тази епоха е неограничената степен, в която западните държави разчитат на петрола за своето икономическо развитие. Планът Маршал предвижда плавен преход от енергия, добивана от каменни въглища, към енергия, разчитаща изцяло на петрол. С постепенното си икономическо възстановяване европейските икономики започват да стават все по-зависими от чуждестранни нефтени източници (Venn, 1986, стр. 106). През периода 1940 г. - 1950 г. консумацията на петрол се удвоява и това се случва още веднъж, в периода 1950 г. - 1960 г. След 1965 г. петролът напълно измества въглищата като най-широко използвано гориво.
ІІ. Петролът като доминиращ фактор в международната политика. Причини за създаване на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), цели и приоритети.
1. Близкият изток през призмата на стратегическия интерес на Великите сили
Един от факторите, които имат сериозно влияние върху Близкия изток е откриването и производството на петрол. Правейки опит да оценим до каква степен този фактор участва в съвременното развитие на региона, ние не разполагаме с еквивалент от миналото, който контрастно да съпоставим с настоящето. Производството на петрол е изцяло продукт на модерността и трябва да бъде изучаван единствено като такъв, когато се разглеждат ефектите му както върху Изтока, така и върху Запада2.
Каквито и да са причините за бедността на региона – философските традиции на фатализма и пасивното осланяне на волята на Аллах, и оттук липсата на концентриран и бунтовно насочен опит в създаването на ново богатство и иновационни средства на съществуване, или различните ръководни практики, следвани от управниците в региона – остава фактът, че населението на Близкия изток никога не е разполагало с голямо богатство. Откриването на петрол в изобилие изведнъж докарва богатство, за което никой не е работил и за което традицията не чертае нито начини, нито форми, чрез които то да се оползотворява. Петролът създава проблеми не само за жителите на региона. Той създава също проблеми в отношенията между управниците, които са почти без изключение стриктно автократични, и хората, които те управляват; между управниците и чуждоземците, които експлоатират петрола, и между различните народи в рамките на региона, особено между онези от тях, които не притежават нефтени залежи и онези, при които залежите са значителни. Защото, независимо от опитите всички араби от региона да бъдат представени като една нация с обща съдба, едно бъдеще и общо чувство на лоялност, петролът – повече от всеки друг фактор – най-контрастно очертава различията между отделните нови държави, и решимостта на някоя група или водач да трупа за себе си плодовете от петрола.
Нефтът поставя проблеми и пред Великите сили, които са имали влияние в региона през последните сто години, и които в една или друга степен са определи неговото бъдеще. Защото Близкият изток, поради своето местоположение и стратегическо значение, е играл важна роля в международните отношения; именно тук се събират интересите на Великите сили, и именно тук се водят едни от най-решаващите битки.
Британската политика, от установяването на империята в Индия, разглежда Близкия изток като стратегически маршрут на търговския си обмен и се старае да държи изключително под свой контрол всички възможни подстъпи към региона, предотвратявайки навлизането на влиянието на друга Велика сила. Великобритания често влиза в сблъсък с Русия за Персия, докато през 1907 г. между тях се изработва modus vivendi*, което окончателно разделя Персия на сфери на влияние и дава на Великобритания контрол върху южна Персия, откъдето преминава пътят към Индия. Чрез запазване на целостта на Османската империя Великобритания държи едновременно Франция и Русия настрана от Близкия изток.
Междувременно британците откриват и разработват нефтени находища в Персия и регионът придобива нова значимост. Германия се превръща в заплаха за британските интереси в опитите си да се сдобие с влияние в Близкия изток чрез железопътната линия Берлин-Багдад и през първите четиринадесет години на ХХ век британската политика лавира между пълно противопоставяне на Германия до коопериране с нея, което достига своята кулминация в мирното споразумение от 1914 г. С разпада на Османската империя, победата над Германия и временното елиминиране на влиянието на Русия в региона Великобритания практически остава единствен покровител на региона и директно го окупира. Неохотно, ако не и с пълно нежелание, тя трябва да позволи на своя съюзник Франция, по силата на следвоенните им споразумения, да добие контрол върху част от региона и да я допусне до дял от иракския петрол.
По време на Втората световна война Близкият изток придобива нова роля в отношенията между Великите сили. Наложително е районът да остане в притежание на Съюзниците, но дори по-важно е да не се допусне той да попадне в ръцете на врага, защото Германия би получила не само стратегическо предимство, но, преди всичко, би се сдобила с жизненоважна суровина за провеждането на глобална война. Великобритания, САЩ и СССР обединяват усилия около Близкия изток срещу общия враг, в чиито ръце близкоизточните нефтени полета не бива да попадат.
Сред многото въпроси от първостепенно значение, които насочват западната и съветската стратегия по време на Студената война, необходимостта от сигурни доставки на петрол към тези две буферни зони ще се появява на повърхността при много случаи3. Американските стратези гледат на Близкия изток като на предпочитан основен следвоеннен източник както за европейски петрол, така и за задоволяване на местното търсене на американска почва, което превръща САЩ в нетен вносител на петрол за пръв път през 1947 г. (Stoff, 1980, стр. 213). Регионът придобива както икономически, така и стратегически приоритет. Американското правителство възприема близкоизточна стратегия и използва своето следвоенно предимство, за да откупи свободен достъп на американски петролни компании до гигантските британски и френски петролни концесии в региона в замяна на американска подкрепа за поддържането на британския стратегически близкоизточен пасаж към Индия и на френските колонии в Африка.
2. Предпоставки за създаването на ОПЕК
Въпрос на време е кога западните сили с петролни интереси в Близкия изток ще изгубят голяма част от сигурните си позиции там, защото независимите правителства на държавите-производителки на петрол една по една самоуверено започват да налагат контрол върху производствения опит, инфраструктура и приходи от добива на петрол на собствена територия4. Национализацията на нефтените предприятия в Иран през 1951 г. е само предвестник на това, което предстои да се случи. За Запада изглежда парадоксална ситуацията, в която увеличаващото се търсене на петрол в индустриализираните страни започва все повече да служи в интерес на развиващите се страните, добиващи петрол.
Уязвимостта на страните, разчитащи на чуждестранни нефтени източници е демонстрирана от неуспеха на Великобритания по време на кризата за Суецкия канал. През 1956 г. правителството на Насър в Египет национализира канала, прекъсвайки стратегическата връзка на Великобритания с Индийския океан. Когато Великобритания, с помощта на Франция и Израел, изпраща там войски, САЩ, заинтересовани от запазването на стабилността в региона, отказват да дадат своето одобрение. Когато САЩ отказват дипломатическа подкрепа за британската интервенция и спират спешно необходимите нефтени потоци от полетата си във Венецуела, изтощената от липса на гориво Великобритания е принудена да се оттегли. Този инцидент генерира ново чувство на националистично превъзходство в арабските страни.
Междувременно, позицията на нефтената индустрия през 50-те години е отслабена отвътре от нови малки и независими компании, които наводняват пазара и преговарят отделно от правителствата си за концесии от богатите на петрол страни. Значително по-ниските цени на петрола през 1959 г. разклащат устоите на индустрията и големите компании са принудени да отстъпят от гарантираните цени, които те до момента са плащали на близкоизточните петролни държави. В резултат на това петролните приходи на държавите-производителки спадат с 15%, което води до призив за обединение с цел да се запазят интересите на държавите, добиващи петрол. На следващата година, 1960 г., в Багдад е създадена Организацията на държавите износителки на петрол (ОПЕК). Към петте държави учредителки на ОПЕК – Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Кувейт и Венецуела, скоро се присъединяват Катар, Индонезия, Либия, ОАЕ, Алжир, Нигерия, Еквадор, Ангола и Габон.
3. Ролята на ОПЕК в защитата на регионалните икономически интереси. Отражение върху американската петролна стратегия.
Доколкото икономиката на повечето страни от Персийския залив се основава на нефтената и газовата промишленост, голяма роля в развитието на този регион играе ОПЕК, чиято дейност е насочена към засилване на колективната защита на интересите на страните-износителки на петрол, към поддържане на единни цени на петрола, към увеличаване на печалбата от неговата реализация на световния пазар, както и към поощряването на националния добив на петрол и на националното изследване на залежите. САЩ са най-големият потребител на енергия в света, изразходвайки 400 блн. долара годишно (Wirth, 1992, стр. 11). Само в периода 1970 – 1990 г. вносът на петрол струва на САЩ 1 трлн. долара, директно насочени към страните членки на ОПЕК.
Държавите членки на ОПЕК обединяват действията си, за да постигнат две основни цели: 1) по-високи петролни приходи и 2) по-висока политическа ефективност в лобирането с мощните петролни компании. Докъм 1970 г. страните от ОПЕК вече са наясно, че щедрите доставки на петрол продължават да дават на компаниите пазарно предимство за купувача5. Успешната национализация на част от либийските предприятия и надпреварата за по-големи дялове от приходите, изискани от чуждестранните петролни компании от полковник Муамар Кадафи през 1970 г., в комбинация с едновременно протеклата инсценирана енергийна “криза”, възникнала вследствие на временен дефицит на рафиниран продукт поради увеличеното търсене, окуражава други петролни страни да изискат по-големи дялове от концесиите, дадени на петролните компании. В течение на следващите няколко години петролните компании стават свидетели на това как техните операции и резерви са национализирани в повечето от държавите производителки. (Тази тенденция се обръща към началото на 90-те, когато, поради по-ниските цени на петрола, държавите-производителки стават по-силно зависими от външния капитал, използван за развиване на своя собствена нефтена индустрия.)
През зимата на 1973-74 г. страните от ОПЕК ограничават производството и повишават цената на петрола 4 пъти, не само с цел да получат по-големи приходи, но, какъвто е случая с арабските държави, да използват петрола като дипломатическо оръжие срещу Запада и Япония, като протест срещу подкрепата им за Израел във войната Йоум Кипур от 1973 г. Последвалият ефект върху световната икономика е наречен “петролен шок”, защото зависимите от петрол индустриализирани държави, особено Япония и Европа, са заварени неподготвени. ОПЕК, която през 60-те, като цяло, е пренебрегвана от страните-вносителки на петрол, както и от нефтените компании, изведнъж се изправя като огромна заплаха пред развития свят.
Ефектът от петролния шок е незабавен. За първи път през ХХ век САЩ, подобно на голяма част от индустриализирания свят, изпада в период на икономическа парализа, предизвикана не от вътрешна нефункционалност, а от външна криза на доставките. Икономическото здраве, необходимо, за да се издържа силната военна машина, е поставено под заплаха, тъй като едновременното наличие на висока инфлация и висока безработица намалява бюджетния поток с 3 до 7 % само през 1976 г.
Отговорът на САЩ е формирането на Международна агенция по енергетика (ИЕА) - група от 21 страни, вносителки на петрол, които колективно консумират 75% от цялото производство на нефт. Сред целите на ИЕА са – взаимно преотстъпване на нефтени резерви при извънредни ситуации, ограничаване на търсенето, намаляване на цената на петрола, откриване на алтернативни енергийни източници, и, в случай на необходимост, анализиране на варианти за употреба на военна сила с цел възстановяване на нефтената сигурност (Odell, 1986, стр. 236).
Независимо от отрезвявящия ефект на първия петролен шок консумацията на петрол в САЩ продължава да нараства до втория петролен шок, предизвикан от иранската революция и свалянето на шаха през 1979 г., довел до проблемната дистрибуция на петрол. Зависимостта на САЩ от капризни нефтени пазари дълбоко засяга американската гордост и чувството за сигурност и кара президента Джими Картър да призове към саможертва от страна на американците, изказвайки мнението, че вторият петролен шок изправя американците пред “моралния еквивалент на война” (Yergin, 1990, стр. 663). Въпреки че успява да подсигури страната срещу бъдещи сътресения с въвеждането на Стратегическия петролен резерв, поддържащ 600 млн. барела, еквивалентни на тримесечна доставка на петрол, петролните шокове струват на Картър загуба на президентския му пост след само един мандат.
Приемникът на Картър, Роналд Рейгън, е принуден да отиде дори по-далеч. Той използва военната опция, когато напрежението между Иран и Ирак през 80-те насърчава САЩ да установи въоръжен ескорт на кувейтските петролни танкери, преминаващи Хормузкия пролив, за да осигури непрекъснатост на петролния поток. Приемникът на Рейгън, Джордж Буш е изправен пред още по-сериозна дилема, когато през 1990 г. Ирак нахлува в Кувейт, поставяйки 20% от регистрираните петролни залежи под контрола на Саддам Хюсеин и заплашвайки 25% от наличните резерви на територията на Саудитска Арабия. Въпреки че Буш изостря американската военна чувствителност чрез заклеймяването на Саддам и изобразяването на корумпираната управляваща фамилия на Кувейт като невинни жертви на агресия, под повърхността на този военен театър е залегнала сигурността на западните петролни доставки. 30
Разпадането на СССР през 1989 г., което бележи края на анонимната военна надпревара между САЩ и СССР от периода на Студената война, е щастливо съвпадение за президентския мандат на Буш. С руска подкрепа той успява да поведе войски на ООН срещу Ирак и бързо да изтласкат силите на Саддам от Кувейт.
Когато са успешни, действията на ОПЕК в определяне на цените на петрола напомнят на мощните във военно отношение държави колко импотентни могат да бъдат срещу икономически картел, който контролира толкова базисен ресурс. Опитът на САЩ е особено показателен. ОПЕК съумява да постигне необходимата мощ за да определя цените едва през първата половина на 70-те, малко след като местното американско производство започва да спада, но това води до генерално отслабване на американското влияние на нефтения пазар. От своя страна, ОПЕК също страда от щети в случай на ниски цени, увеличен добив в страни извън ОПЕК или намалено търсене. Плавните повишения на търсенето през 90-те и изчерпването на резервите на страните извън ОПЕК към края на 90-те увеличава шансовете на ОПЕК да възстанови статута си на политически потенциален международен играч.
Към края на ХХ в. високорентабилният добив на петрол бележи спад във всички главни нефтени находища, освен в Близкия изток, който държи 2/3 от световните нефтени залежи. Предвижданията за следващ гигантски петролен шок стават реалност, като се вземе предвид голямата вероятност Иран да се сдобие с атомно оръжие, както и оставащият открит въпрос за наследника на саудитското кралско семейство, който поставя вероятността от размирици и политическо преструктуриране, всяко от които би застрашило потока на петролните доставки.
Към началото на ХХІ век комплексността на световната нефтена търговия прави повечето индустриализирани райони по света зависими във все по-голяма степен от близкоизточния петрол, което превръща региона в център на световния стратегически интерес.
ІІІ. Заключение
През ХХ век страните от Персийския залив са свидетели на коренна промяна в геополитическия си статут и икономическо развитие. Това се дължи на един единствен факт – наличието на огромни залежи от петрол в и около басеина на Персийския залив. Държавите от Персийския залив днес са синоним на висок стандарт на живот и икономически просперитет без световен еквивалент. Административната столица на ОАЕ – Дубай, е пример за това как една изостанала и предимно пустинна територия може да се превърне в най-силно желаната дестинация за инвеститори и милиони богати туристи от цял свят за по-малко от четири десетилетия.
Към края на ХІХ и началото на ХХ век регионът е в сферата на стратегическия интерес на Великобритания, която с умелата си международна политика успява да държи настрана останалите Велики сили от тази част на света, тъй като оттук преминава потокът на търговията й с Индия. В междувоенния период регионът е обособен в независими територии, под управлението на местни племенни емири*, чиято автономност Великобритания признава в замяна на зачитане на имперските регионални интереси**. След Втората световна война, поради икономическата си и промишлена парализа, Великобритания преотстъпва позициите си в региона на САЩ срещу предоставянето на следвоенна помощ. САЩ оценяват стратегическото значение на региона почти незабавно и насочват огромни инвестиции за разработване на петролни находища и нефтопреработвателна инфраструктура.
В резултат от пазарните механизми на нефтения пазар, страните-производителки на петрол постепенно си извоюват правото да се разпореждат с природните си богатства и да контролират техническата база, производствения опит и цената на петрола. Този процес протича бавно и преминава през създаването на няколко регионални междуправителствени съюза и организации – 1960 г. ОПЕК, 1968 г. ОАПЕК, 1981 г. ССАДПЗ и др., формирани главно с цел отстояване на икономическите интереси на арабските страни-производителки на петрол.
Поради своеобразната си управленческа структура, специфично историческо развитие и силното влияние на ортодоксалния ислям по тези земи, демонстрираното днес уникално съчетание между модерност и традиционализъм в страните от ССАДПЗ следва да се разглежда като феномен от съвременния изследовател. Съчетанието между средновековни социални порядки и най-модерни технологии, съхранените традиционни ценности наред с главозамайващите иновативни инженерни хрумвания и колосалния поток на чуждестранна работна ръка и капитали, е може би най-контрастният пример за едновременното съществуване на минало и бъдеще, на обмен между Изтока и Запада, и на мирния сблъсък между християнство и ислям в съвременния свят.
Страните от ССАДПЗ изразходват своето петролно богатство по западен модел и постигат икономически напредък и завидно висок жизнен стандарт, оптимизират социалната сфера и системата на образованието, като наред с това се изправят срещу негативните последици, които едно толкова голямо и внезапно богатство носи със себе си. Арабските нефтени монархии успяват, в различна степен, да се справят с тези предизвикателства и въпреки че срещат редица критики не бива да се забравя факта, че населението и управляващият елит на тези държави прави своя избор в ситуация, за която липсва какъвто и да било исторически опит.
Бележки
* Навсякъде в този материал сумите са представени в щатски долари /USD/.
* Работно споразумение между конфликтни интереси.
1 Tom Betts, Culture Mandala: The Bulletin of the Centre for East-West Cultural and Economic Studies
Volume 1, Issue 2, 1995, Article 2; Energy and security: A retrospective analysis of the energy policies of the United States.
2Benjamin Shwadran, The Middle East, Oil and the Great Powers. Frederick A. Praeger, New York, 1955
3 Tom Betts, Culture Mandala: The Bulletin of the Centre for East-West Cultural and Economic Studies
Volume 1, Issue 2, 1995, Article 2; Energy and security: A retrospective analysis of the energy policies of the United States.
4Пак там.
5 Пак там.
RSS Feed
