1. Доктрина
2. История
3. Последователи

 
1. Спорът около предводителството на уммата и наследството на Халифата. Доктрината за Имамата.
2. Обредни различия
3. Историческо развитие. Шиизмът като политическо движение
4. Последователи. Сфери на влияние и малцинства




 
  Шиизмът първоначално е само политическо движение, без да е натоварен с каквито и да било религиозни или доктринални импликации. Постепенно отцепилите се от суннитската ортодоксия групи (поради политически причини, главно свързани с въпроса за водачеството на уммата и впоследствие оформилите се принципи на доктрината за Имамата) биват повлияни от обредно-религиозните тежнения на своите поддръжници и с цел да разширят обхвата на политическата си подкрепа, постепенно усвояват както богословски, така и юридически школи и принципи. По същата причина в шиизма отчетливо могат да се доловят навявания от предислямски проторелигиозни учения като зороастризма и манихейството. Постепенно отделилите се от лоното на универсалната мюсюлманска умма (общност) поради политическата си подкрепа на зета на пророка Мухаммад Али шиити оформят своя собствена доктрина, която в макар и малко на брой принципи, отчетливо се отличава от доктриналните принципи на останалата вярна на племенните традиции общност, формирала се като суннитска ислямска ортодоксия.
Така както предизвикането от политически убеждения отделяне на шиитите от общността води до доктриналното им отцепване от ортодоксията (теологично, богословско и юридическо) - схизма, на свой ред от големия ислямски клон на шиизма на дванадесетниците се отцепват по същите причини и следвайки същата парадигма на развитие най-разнообразни секти, чиито отличия от пъроначалната шиитска доктрина стига до там дори напълно да отрича исляма и шериата.

Дърво на сектите в шиизма
Различните схизми които възникват в исляма, но все пак удържат общите рамки на традицията, до голяма степен се дължат на разногласията относно това кой е правилният и достоен наследник на Имамата. На схемата – непрекъснатите линии обозначават групи, които се отделят от основната традиция в резултат на разногласие относно това кой е законния наследник на Имама. Пунктирните линии разкриват групи, които възприемат доктрини и практики, които са дотолкова различни от онези на основната линия, че според нейните привърженици – напълно излизат не само от шиитската, но и от ислямската традиция.

Picture

 
Изобразяването на хора и животни, обвързването им с техни неодушевени копия, по този начин лишени от своето естество, води до това природата им да бъде променена.Придадена, тя става неестествена, често свръхестествена, а в даден социо-политически контекст дори и божествена. Между изображението и идолопоклонничеството съществува тясна връзка: по същество изобразяването е творчески акт, опит за пре-създаване на материален свят, което влиза в разрез с концепцията на монотеистичните религии, според която материята е творение на Бог (Коран, 2:117, 6:73). Изобразяването е опит да се имитира Сътворението, но тук то е сътворяване на друго от нещо, което вече е. Положението е идентично, когато разглеждаме изображението като отражение, когато на неодушевени тела се придават душевни качества, дух, вследствие на което те биват превръщани в предмети на култ и обожествяване.

 
Съдържание
1. Суннизъм. Политико-исторически отговор.
2. Суннизъм. Доктринален отговор.
3. Шиизъм. Политико-исторически отговор.
4. Шиизъм. Доктринален отговор.
5. Шиити-дванадесетници. Марджа ат-таклид - правилният отговор.

Аллах осенява своя пратеник от една страна посредством самото ниспославане (танзил) на откровението, а от друга чрез прякото божествено вдъхновение и внушение (илхам, уахи), което го води по правия път и насочва неговите последователи.[1]Приемникът на Пророка обаче не е озарен от „божествената светлина” и следователно няма непосредствен източник на напътствие в своите решения и действия. Неговият единствен наставник е Корана: А как не вярвате, когато ви биват четени знаменията на Аллах и сред вас е Неговият Пратеник? А който се привърже здраво към Аллах, вече е напътен по правия път.[2] Но това наставление не е императивно, а доброволно и валидно само дотолкова, доколкото изисква вярата на дадения индивид да е неподправена. Наставлението не гарантира наличието на вяра, а я препоръчва. Но дори и правоверен човек греши. Следователно наместникът на Пророка не е предпазен от грешки и от проявите на вродената си човешка слабост, която би могла всеки миг да се изяви и да го поведе по пътя на заблудените.
Пророкът умира, без да е посочил приемник, нито начина, по който следва да се излъчи.[3] От този момент уммата се изправя пред един трудно разрешим проблем, един въпрос, който векове наред няма да получи еднозначен отговор: Кой да е приемникът на Пророка и как да бъде легитимиран неговия религиозен и ръководен авторитет като предводител на правоверните. „По същество проблемът за политическата легитимност и характера на правилното управление на обществото произтича от конфликтите, свързани с различния отговор на въпроса кой трябва да бъде носител на халифския сан. А халифът е и велик имам на уммата, поради което проблемът, довел до нейното разцепление, е неразделно свързан и с великия имамат (ал-имамат ал-кубра) – понятие, в контекста на което терминът имам е равнозначен на халиф. В арабо-мюсюлманското средновековие спорът за имамата-халифат има не само политически, а религиозно-политически характер, поради което най-често придобива богословско-юридическа окраска.”[4]