Съдържание
1. Суннизъм. Политико-исторически отговор.
2. Суннизъм. Доктринален отговор.
3. Шиизъм. Политико-исторически отговор.
4. Шиизъм. Доктринален отговор.
5. Шиити-дванадесетници. Марджа ат-таклид - правилният отговор.

Аллах осенява своя пратеник от една страна посредством самото ниспославане (танзил) на откровението, а от друга чрез прякото божествено вдъхновение и внушение (илхам, уахи), което го води по правия път и насочва неговите последователи.[1]Приемникът на Пророка обаче не е озарен от „божествената светлина” и следователно няма непосредствен източник на напътствие в своите решения и действия. Неговият единствен наставник е Корана: А как не вярвате, когато ви биват четени знаменията на Аллах и сред вас е Неговият Пратеник? А който се привърже здраво към Аллах, вече е напътен по правия път.[2] Но това наставление не е императивно, а доброволно и валидно само дотолкова, доколкото изисква вярата на дадения индивид да е неподправена. Наставлението не гарантира наличието на вяра, а я препоръчва. Но дори и правоверен човек греши. Следователно наместникът на Пророка не е предпазен от грешки и от проявите на вродената си човешка слабост, която би могла всеки миг да се изяви и да го поведе по пътя на заблудените.
Пророкът умира, без да е посочил приемник, нито начина, по който следва да се излъчи.[3] От този момент уммата се изправя пред един трудно разрешим проблем, един въпрос, който векове наред няма да получи еднозначен отговор: Кой да е приемникът на Пророка и как да бъде легитимиран неговия религиозен и ръководен авторитет като предводител на правоверните. „По същество проблемът за политическата легитимност и характера на правилното управление на обществото произтича от конфликтите, свързани с различния отговор на въпроса кой трябва да бъде носител на халифския сан. А халифът е и велик имам на уммата, поради което проблемът, довел до нейното разцепление, е неразделно свързан и с великия имамат (ал-имамат ал-кубра) – понятие, в контекста на което терминът имам е равнозначен на халиф. В арабо-мюсюлманското средновековие спорът за имамата-халифат има не само политически, а религиозно-политически характер, поради което най-често придобива богословско-юридическа окраска.”[4]