1. Спорът около предводителството на уммата и наследството на Халифата. Доктрината за Имамата.
2. Обредни различия
3. Историческо развитие. Шиизмът като политическо движение
4. Последователи. Сфери на влияние и малцинства



1. Спорът около предводителството на уммата и наследството на Халифата. Доктрината за Имамата.
Думата „шиа” е арабска и означава група или фракция, оформила се като нарицателно от – „групата поддържаща Али”. Отначало прозвището шиити била отнасяно към онези, които вярвали, че след смъртта на Пророка Имамата (политическото и религиозно лидерство над мюсюлманската общност) следва да премине към Али – братовчед и зет на Пророка и към неговите наследници - като свещено право. Тримата халифа, които предхождат Али – Абу Бакр, Умар и Утман – не били изрично указани за непосредствени наследници от Пророка Мухаммад (те са избрани чрез съвещателен принцип от представители на влиятелни племенно-общностни съюзи).
Имамът е смятан от шиитите не само за политически водач, но и за метафизична същност лишена от грешка и грях. Доктриналните отсъждания са Имама имат иправноюридическа  регламентиращата функция, като посредством тях, Имамът дарява на човечеството истинското знание.  Имамите в шиитската традиция са наричани мас`ум – без грешка и грях и болшинството шиити смятат, че са дванадесет на брой. За последния Имам Махди се вярва, че не е умрял, а че е скрит (в окултация) и ще се появи в Съдния ден, за да възцари победата на шиитската вяра.

2. Обредни различия
За разлика от суннитите, които извършват молитва 5 пъти на ден, шиитите се молят 3 пъти: сутрин, следобед и през нощта. Подобно на суннитите и като мюсюлмани те извършват ритуални церемонии преди молитва. Тези именно ритуали обаче се отличават при суннити и шиити - последните обикновено поставят и един тънък къс глина, донесен от свято място на мястото, където челото им би докоснало земята. Те също така изграждат изключително пищни паметници на своите мъченици в името на вярата, почитани като светци, организират поклонения на гробниците на Имамите, техните наследници и превръщат смъртта и мъченичеството във фокус на своята набожност (виж Ашура, 10 мухаррам – церемонни за почитане мъченическата смърт на легитимния наследник на Халифата Хусейн син на Али). В молитвата шиитите прибавят няколко строфи, указващи статута на Али като наследник на Мухаммад, отсъстващи от приетия от ортодоксията текст на Корана.
В сферата на правото, едно от принципните различия между шиити и суннити е че шиизма позволява временния брак – мутах, който официално може да бъде сключен за фиксиран период време при положение, че предварително се зададат всичките му параметри, включително определяне на наследствения дял на вдовицата в случай на смърт. Този вид брак може да бъде подновяван.
Що се отнася до теологията – шиитите (особено зайдитите и имамитите) принципно се различават от суннитите поради приетите за канонични принципи на муатазилитската теологична школа (ранна школа със силно влияние на рационализма, ІХ-Х в., Багдад). Един противоречив аспект от шиитската теология е практикуването на такия - прикриване на истинската вяра. Тази доктрина позволява на вярващите /шиити/ да прикриват своята истинска вяра за самозащита, в случай че са заплашени от религиозно преследване /от страна на овластената суннитска ортодоксия/.

3. Историческо развитие. Шиизмът като политическо движение.
Първоначално политическо движение, шиизмът възниква към края на VІІ в. Той е набираща скорост политическа тенденция у редица жители на основните градове на ранния Халифат, обособила се в резултат на конфликта между поддръжниците на зета на Пророка – Али от една страна и на представителя на Омеядската династия, относно това кой би трябвало да получи лидерството над мюсюлманската общност. След убийството на Али, неговите поддръжници претендират, че лидерството следва да премине към потомците на Али – синовете му Хасан и Хусейн. Конфликтът се изостря поради зверското убийство на Хусейн през 671 г. в битката при Хербала, когато поведения от него бунтовнически отряд бива задържан от платената войска на Муауийя - събитие, което дава на шиитското движение отчетливо религиозен импулс наред с политическия тласък.
Според основната линия на шиизма – тази на дванадесетниците, Имамите са дванадесет на брой и са преки потомци на пророка Мухаммад:

  1. Али – братовчед и зет на Мухаммад (умира 661 г.)
  2. ал-Хасан (670 г.)
  3. ал-Хусейн (680г.)
  4. Али Зайн ал-Абиддин (713 г.)
  5. Мухаммад ал-Бакир (733 г.)
  6. Джафар ас-Садик (765 г.)
  7. Муса ал-Казим (799 г.)
  8. Али ар-Рида (818 г.)
  9. Мухаммад ал-Джауад (835 г.)
  10. Али ал-Хади (868 г.)
  11. ал-Хасан ал-Аскари (874 г.)
  12. Мухаммад ал-Махди (----/окултация)
  Ранната история на шиитския клон на исляма се характеризира със серия от неуспешни бунтове срещу центровете, в които са се институционализирали суннитските претенции върху властта и ответните провокирани гонения на шиити до изтеглянето им в пограничните и най-отдалечените от административните центрове на властта области на Халифата. През Х в. обществените процеси в империята водят до консолидиране на политически движения с конкретни цели и подчертано антиарабски искания, в които числено превъзходство имат шиитите. Наред с това, разпръснатите погранични шиитски династии си извоюват частична автономия от централната власт, и в следващите векове някои от тях упражняват фактически контрол върху голяма част от мюсюлманския свят. В Ирак и Иран управлява династията на Буидите. Сирия е контролирана от шиитската хамданидска династия. Провинция Египет и голяма част от Северна Африка са под контрола и влиянието на исмаилитската фатимидска династия.
През ХІ в. тези династии са пометени от тюркските племена, които взимат контрола над обширния регион, простиращ се от централна Азия до Африка, които в по-голямата си част възприемат традициите на суннизма и накланят численото превъзходство за сметка на шиизма. Тези нашествия са последвани от нахлуването в региона на монголските племена през ХІІІ и ХІV в., като още първата вълна на тези нашествия е с опустошителен ефект и за двете направления.
Шиитска независимост от централната власт е отново постигната при въздигането на сафавидската династия в Иран в началото на ХVІ в. Установяването на Сафавидите на власт изостря различията между суннитската и шиитската сфери на влияние в арабо-ислямския свят. Въздигането на Османската империя (суннити) на запад ХVІ в. пък води до дълга серия от конфликти между двете империи за контрола върху провинция Ирак. Единствено вътрешната управленческа немощ, последвана от навлизането в Иран на афганите, води до падането на Сафавидската династия през 1722 г.
След кратък опит за налагане на суннизма в Иран, на престола се възкачва уповаващият се на шиитската доктрина нов шах – Надир Хан (1736-47 г.). Следва период на анархия и фракционални препирни, и след убийство на Надир Хан страната попада под властта на Карим Хан (1750-79 г.), чието мъдро управление донася временна стабилност и просперитет на региона. След смъртта на Карим Хан 1779 г. страната е управлявана от поредица слаби водачи, докато една нова династия –  Каджари се установява в Иран и го управлява до 1909 г.
Управлението на Каджарите съвпада по време с направените опити от страна на Запада за модернизиране на Иран в контекста на нарастващото европейско присъствие там. Опитите за модернизиране и западнизиране на Иран се подема по-нататък и от последната управляваща династия - тази на Пахлавидите (1925 – 1979 г.). По време на тяхното управление се прокарва серия от законопроекти, които имат за цел да оронят властта на ислямския закон (шериата) в полза на вносна форма на светско гражданско право. През 1928 г. се прокарва закон, който обявява за незаконно носенето на традиционното облекло. През 1931 г. властта на религиозните съдилища бива отслабена с отнемане на част от правомощията им. През 1936 г. се забранява носенето на фередже. Между 1941 и 1953 г. шахът е принуден да абдикира, заради подкрепата му на губещата страна в Втората Световна война - националсоциалистите. Когато се завръща в Иран шахът продължава започнатия процес на реформа чрез светската си и прозападна политика.
Надигащата се опозиция срещу прозападната политика на Шаха сред висшия духовен клир и неговите поддръжници, в добавка към нарасналата политическа корупция и репресии в Иран, водят до свалянето на шах Пахлави през 1979 г. и обявяването на Ислямска република Иран под ръководството на Аятоллах Хомейни. Режимът моментално въвежда шиитската версия на шериата, като по този начин нихилира модернизиращите реформи на шаха. Ислямската революция продължава да доминира политическия и религиозен живот на Иран дори след смъртта на нейния реализатор Аятоллах Хомейни /ум.1989 г./.

4. Последователи. Сфери на влияние и малцинства
Към 1980 г. последователите на шиитите имамити възлизат на около 73 млн. души по целия свят.
Шиитски общности: Иран – 34 млн. (шиизмът е приет за държавна доктрина), Пакистан – 12 млн., Индия – 10 млн., Ирак – 7,5 млн (числено мнозинство, но с малцинствено представителство), Бахрейн.
Шиитски малцинствени общности: бивши републики на СССР, Турция, Афганистан, Ливан, Кувейт, Саудидска Арабия, Сирия и др. 

 

 


Comments




Leave a Reply