- Историческа справка
- Държавно устройство
- Федерален национален съвет
- Федерален върховен съвет
- Федерален съвет на министрите
- Федерално правосъдие
I. Историческа справка[1]
Обединените Арабски Емирства са били формирани на Арабския полуостров, по южния бряг на Персийския залив и северозападния бряг на Оманския залив. В периода трети – четвърти век тези територии влизат в границите на Сасанидското царство, а през седми век – в рамките на Арабския халифат. Тогава започва и разпространението на Исляма, който и до днес е основната религия в региона. В продължение на векове страната е разкъсвана от династически спорове. Става известна като Брега на пиратите, тъй като основно в този рaйон чуждестранни кораби са били нападани от пирати, въпреки че в зоната от седемнайсти до деветнайсти век са патролирали както арабски, така и европейски флотилии. Центрове били Шарджа и Рас Ал-Хайма. Ранни британски експедиции, чиято цел била да защитят търговията на Индия от пиратите в Рас Ал-Хайма, довели през 1819 г. до военни кампании срещу тези центрове и други пристанища по карайбрежието. На следващата година е подписан договор за пълен мир, към чийто принципи са се придържали всички шейхове от крайбрежието. Набезите продължили до 1835 г., когато шейховете решили да не се намесват с военни действия по море. През 1853 г. е подписан договор с Великобритания, според който шейховете се съгласяват на „постоянно морско примирие”, което всъщност е било наложено от британците. Територията е преименувана на Договорен Оман.
Въпреки амбициите на други европейски държави, Емирствата и Великобритания установяват тесни връзки и през 1892 г. е подписан договор, съгласно който, страната, подобно на други държави от Персийския залив, се превръща в колония на Обединеното кралство. Шейховете се съгласяват да не влизат в контакти с други правителства, освен това на Великобритания, без нейното одобрение, а в замяна британците обещават да защитават брега от всички агресори по море и да помагат в случаи на сухоземно нападение.
През следващите няколко десетилетия двете емирства – Дубай (основано през 1833 г.) и Абу Даби (основано през 1761г.) се развиват като центрове на перления лов и като важни търговски центрове. Този икономически разцвет залязва почти изцяло, когато през 1930 г. Япония завзема пазара на перли. Чак с откриването на петрола през 1958 г. започва засилено икономическо развитие.
През 1955 г. Великобритания подкрепя Абу Даби в започнилия със Саудитска Арабия спор относно пътя на границата, и по конкретно за оазиса Бурийми (البريمي) и други територии на юг. През 1974 г. двете страни се договарят и споровете са прекратени. Въпреки това, правителството на Обединените арабски емирства и до днес не е ратифицирало това решение, а и Саудитска арабия не го признава. От тогава между двете държави съществува „условна” граница, но точният и път до сега не е бил от голямо значение, тъй като граничните територии са пясъчни пустини. Все пак е възможно да възникнат проблеми, ако на тези територии бъдат открити залежи от нефт или природен газ. Границата с Оман също е била спорна до 1999 г.
През 1968 г. Великобритания обявява намерението си да изтегли британските войски от района до 1971 г. През март 1968 г. към седемте емирствата се присъединяват Бахрейн и Катар (които също са били под британски протекторат) и възнамеряват деветте заедно да създадат федерация на Арабските емирства. Но към средата на 1971 г. те не успяват да се споразумеят относно различни теми свързани със съюза, най-вече заради интересите на Бахрейн и Катар, които явно са били несъвместими с тези на по-малките емирства. Двете се отделят от федерацията за да станат самостоятелни държави.
Договорът за британският протекторат е изтекъл на 1 декември 1971 г. и така емирствата получават своята абсолютна независимост. На 2 декември шест от седемте емирства ( Абу Даби, Дубай, Шарджа, Ум Ал-Кауйн, Аджман, Фуджайра) встъпват в съюз наречен Обединени арабски емирства. През февруари 1972 г. към тях се присъединява и Рас Ал-Хайма. За първи президент през 1971 г. е бил избран шейхът на Абу Даби – шейх Заид бин Султан Ал Нахаян, което е бил преизбиран многократно и е управлявал до смъртта си през 2004 г.
ОАЕ е член на ЛАД ( جامعة الدول تاعربية ) от 1971 г. и се присъединява към ОПЕК през 1967 г.
През 1981 г. съвместно със Саудитска арабия, Катар, Бахрейн, Кувейт и Оман в Абу Даби е основан Съвета за сътрудничество между арабските страни от Залива ( مجلس التعاون لدول الخليج العربية), към който по-късно се присъединява и Йемен.
Обединените арабски емирства се застъпват за арбите по време на първата Арабо-израелска война през 1973 г., както и изпращат на Кувейт военна подкрепа по време на Войната в Залива през 1990-91 г.
II. Държавно устройство
Обединените арабски емирства са федерация, но се оставя и много власт на отделните емирства, като всяко от тях има своя държавна глава[2]. Това постановява конституцията, приета временно през 1971 г. и окончателно през 1996 г. Изпълнителната, законодателната и съдебната власт са в ръцете на правителството. В страната няма политически партии и избори. Президентският пост се дава на един от седемте емира и по традиция това е емирът на Абу Даби, а вицепрезидент е емирът на Дубай. В отделните емирства властта остава наследствена.
След смъртта на шейх Заид бин Султан ал Нахаян, емир на Абу Даби става най-големият му син – шейх Халифа бин Заид бин Султан ал Нахая, който става и президент на ОАЕ на 3 ноември 2004 г. Вицепрезидент и министър председател от 4 януари 2006 г. е Мухаммад бин Рашид ал Мактум – емир на Дубай.
Конституцията на Обединените арабски емирства налага пет федерални институции – Федералния върховен съвет, Президента и Вицепрезидента на ОАЕ, Кабинета (Федерален съвет на министрите), Федералния национален съвет и Федералното правосъдие.
III. Федерален национален съвет (المجلس الوطني الاتحادي )[3]
Федералният национален съвет е основан на 13 февруари 1972 г.
Състои се от 40 члена. Местата са разпределени между седемте емирства според броя на населението на съответното емирство, както следва:
Абу Даби (ابو ظبي) – 8 места
Дубай (دبي)– 8 места
Шарджа (الشرقة) – 6 места
Рас Ал-Хайма (راس الخيمة)– 6 места
Аджман (عجمان)– 4 места
Ум Ал-Кауйн (ام القوين)– 4 места
Фуджейра (فجيرة)– 4 места
Всяко емирство има право самостоятелно да определя начина, по който да се избират гражданите, които ще го представят във Федералния национален съвет (ФНС), като най-често емирът сам ги назначава . На 1 декември 2005 г. шейх Халифа бин Заид бин Султал ал Нахая обявавя, че половината от членовете ще бъдат избирани, а другата половина назначавани от управляващите. Мандатът на членовете е две календарни години, считано от първото заседание, в което участват.
Според конституцията, президентът на федерацията трябва да открие редовната годишна сесия на ФНС, след което трябва да изнесе реч, ревизирайки ситуацията в страната и важните събития и проблеми, които са се случили през годината. В речта си също така трябва да изтъкне проектите и реформите, които федералното правителство планира да предприеме.
ФНС има законодателни функции, които се изразяват в утвърждаването на закони. Това е сложен процес, който преминава през няколко процедури, започвайки, според конституцията, от законопроект предложен от Кабинета. След обсъждането му, ФНС трябва да гласува по него, като или се приема, или се връща за поправка, или се отхвърля.
ФНС има и контролни функции. Той трябва да контролира работата на изпълнителната власт.
Към функциите му спада и обсъждането на годишния бюджет.
IV. Федерален върховен съвет (المجلش اللعلى للاتحاد )[4]
Федералният върховен съвет (ФВС) включва наследствените управници на седемте емирства. Той е най-висшата федерална институция. Отговаря за общите политически дела, включващи комуникациите, образованието, отбраната, външните работи, развитието и ратифицирането на закони. ФВС избира президента и вицепрезидента измежду членовете си. Одобрява номинацията за министър-председател и приема неговата оставка. Също така има право да освобождава министър-председателя от поста му по препоръка на президента. Към функциите му още спадат:
- одобрение на решение за обединение, взето от две или повече емирства;
- одобрение за обявяването на военно положение, предшествано от одобрението на президента и Съвета на министрите ( Кабинета );
- одобрение на искане подадено от някое от емирствата за помощ от въоражените сили;
- приемане на предложения от страна на Съвета на министрите относно назначаване и освобождаване на съдии от Върховния съд;
- приемането или отхвърлянето на административни споразумения, сключени между дадено емирство и съседните държави;
- единодушно приемане на нов член във федерацията;
- да надзирава всички вътрешни и външни дела на федерацията;
- да създава свои собствени правила и законопроекти;
Тъй като членовете на ФВС са самите емири, властта на ФВС може да бъде делигирана на президента или Съвета на министрите, когато ФВС не е в сесия. Въпреки това, властта да ратифицира международни договори и споразумения, да одобрява обявяването на война, да назначава президента и съдии от Върховния съд е изключително право на ФВС.
През май 1996 г. ФВС приема поправка във временната конституция, с която провъзгласява Абу Даби за столица на държавата и обявява поправения документ за постоянна конституция.
Заседанията на ФВС се провеждат на всеки 2 месеца. За да бъдат легитимни трябва на тях да присъстват пет от седемте члена, като присъствието на емирите на Абу Даби и Дубай е задължително. За приемането на решение и ратифицирането на международни договори е нужно две трети мнозинство, т.е. пет от седемте члена, в това число задължително представителите на Абу Даби и Дубай.
V. Федерален съвет на министрите (مجلس الوزراء )[5]
Федералният съвет на министрите или Кабинетът, описан в конституцията като изпълнителната власт на Федерацията, включва обичайния състав от министерства и е оглавяван от министър-председател, избран от президента, след консултация с колегите му от Върховния съвет. Министър-председателят, в момента и вицепрезидент, след това избира министрите, които могат да бъдат избрани от което и да е от емирствата съставляващи Федерацията. Естествено, по-известните емирства имат повече представители в Кабинета. Всички министри са индивидуално и колективно отговорни пред президента и Федералния върховен съвет.
По настоящем в ОАЕ съществуват следните министерства:
- Министерство на отбраната
- Министерство на икономиката
- Министерство на образованието
- Министерство на енергетиката
- Министерство на околната среда и водите
- Министерство на финансите и индустрията
- Министерство на външните работи
- Министерство на здравеопазването
- Министерство на вътрешните работи
- Министерство на правосъдието
- Министерство на президентските работи (основано на 1 ноември 2004 г.)
Съществуват разбира се и други министерства, както и различни департаменти към тях.
VI. Федерално правосъдие ( القضاء الاتحادي )[6]
Конституцията на страната обявява Шариата за основен източник на законите в ОАЕ. Допълнително влияние в страната има светската система, изгредана по подобие на английската (CommonLow).
Цивилните дела се решават в структурата на федералното правосъдие, макар че две от емирствата – Дубай и Рас Ал-Хайма – остават извън тази структура. На най-ниско равнище в системата са Съдилищата на първа инстанция, които се намират във всяко емирство. От друга страна съществуват и апелативни съдилища на две нива: Федералният апелативен съд и най-висшият в системата – Касационият или Върховният съд. Криминалните съдилища и тези на Шариата са разделени.
Всички съдии се назначават от президента, а решенията на Касационния съд трябва да бъдат одобрени от Федералния върховен съвет.
Върховният съд включва петима съдии, намира в Абу Даби и е последна инстанция на всички дела, гледани от по-нисши съдилища. Също така е упъномощен да решава всякакви диспути между съдилищата и индивидуалните емирства, както и вътрешно-емирски диспути. Върховният съд е и тялото, упълномошено да установява легитимността на законите, както и на устави, обнародвани на местно и федерално ниво.
Президентът и вицепрезидентът се избират от Федералния върховен съвет. Мандатът им е пет години, но могат да бъдат многократно преизбирани.
Паралелно с федералните институции, всяко от емирствата има и свое местно управление, като власт там се предава наследствено.
[1] www.wikipedia.com
[2] Седемте емирства и техните настоящи владетели:
Абу Даби – шейх Халифа бин Заид бин Султан ал Нахая от 2004 г.
Аджман – шейх Хумаид бин Рашид ал Нуаими от 1981 г.
Дубай – шейх Мухаммад бин Рашид ал Мактум от 2006 г.
Фуджейра – шейх Хамад бин Мухаммад ал Шарка от 1974 г.
Рас Ал-Хаима – шейх Сакр бин Мухаммад ал Куасими от 1948 г.
Ум Ал-Кауйн – шейх Рашид бин Ахмад бул Муала от 1981 г.
[3] www.almajles.gov.ae
[4] www.arabdecision.org
[5] www.government.ae
[6] www.pogar.com/countries/judiciary
Обединените Арабски Емирства са били формирани на Арабския полуостров, по южния бряг на Персийския залив и северозападния бряг на Оманския залив. В периода трети – четвърти век тези територии влизат в границите на Сасанидското царство, а през седми век – в рамките на Арабския халифат. Тогава започва и разпространението на Исляма, който и до днес е основната религия в региона. В продължение на векове страната е разкъсвана от династически спорове. Става известна като Брега на пиратите, тъй като основно в този рaйон чуждестранни кораби са били нападани от пирати, въпреки че в зоната от седемнайсти до деветнайсти век са патролирали както арабски, така и европейски флотилии. Центрове били Шарджа и Рас Ал-Хайма. Ранни британски експедиции, чиято цел била да защитят търговията на Индия от пиратите в Рас Ал-Хайма, довели през 1819 г. до военни кампании срещу тези центрове и други пристанища по карайбрежието. На следващата година е подписан договор за пълен мир, към чийто принципи са се придържали всички шейхове от крайбрежието. Набезите продължили до 1835 г., когато шейховете решили да не се намесват с военни действия по море. През 1853 г. е подписан договор с Великобритания, според който шейховете се съгласяват на „постоянно морско примирие”, което всъщност е било наложено от британците. Територията е преименувана на Договорен Оман.
Въпреки амбициите на други европейски държави, Емирствата и Великобритания установяват тесни връзки и през 1892 г. е подписан договор, съгласно който, страната, подобно на други държави от Персийския залив, се превръща в колония на Обединеното кралство. Шейховете се съгласяват да не влизат в контакти с други правителства, освен това на Великобритания, без нейното одобрение, а в замяна британците обещават да защитават брега от всички агресори по море и да помагат в случаи на сухоземно нападение.
През следващите няколко десетилетия двете емирства – Дубай (основано през 1833 г.) и Абу Даби (основано през 1761г.) се развиват като центрове на перления лов и като важни търговски центрове. Този икономически разцвет залязва почти изцяло, когато през 1930 г. Япония завзема пазара на перли. Чак с откриването на петрола през 1958 г. започва засилено икономическо развитие.
През 1955 г. Великобритания подкрепя Абу Даби в започнилия със Саудитска Арабия спор относно пътя на границата, и по конкретно за оазиса Бурийми (البريمي) и други територии на юг. През 1974 г. двете страни се договарят и споровете са прекратени. Въпреки това, правителството на Обединените арабски емирства и до днес не е ратифицирало това решение, а и Саудитска арабия не го признава. От тогава между двете държави съществува „условна” граница, но точният и път до сега не е бил от голямо значение, тъй като граничните територии са пясъчни пустини. Все пак е възможно да възникнат проблеми, ако на тези територии бъдат открити залежи от нефт или природен газ. Границата с Оман също е била спорна до 1999 г.
През 1968 г. Великобритания обявява намерението си да изтегли британските войски от района до 1971 г. През март 1968 г. към седемте емирствата се присъединяват Бахрейн и Катар (които също са били под британски протекторат) и възнамеряват деветте заедно да създадат федерация на Арабските емирства. Но към средата на 1971 г. те не успяват да се споразумеят относно различни теми свързани със съюза, най-вече заради интересите на Бахрейн и Катар, които явно са били несъвместими с тези на по-малките емирства. Двете се отделят от федерацията за да станат самостоятелни държави.
Договорът за британският протекторат е изтекъл на 1 декември 1971 г. и така емирствата получават своята абсолютна независимост. На 2 декември шест от седемте емирства ( Абу Даби, Дубай, Шарджа, Ум Ал-Кауйн, Аджман, Фуджайра) встъпват в съюз наречен Обединени арабски емирства. През февруари 1972 г. към тях се присъединява и Рас Ал-Хайма. За първи президент през 1971 г. е бил избран шейхът на Абу Даби – шейх Заид бин Султан Ал Нахаян, което е бил преизбиран многократно и е управлявал до смъртта си през 2004 г.
ОАЕ е член на ЛАД ( جامعة الدول تاعربية ) от 1971 г. и се присъединява към ОПЕК през 1967 г.
През 1981 г. съвместно със Саудитска арабия, Катар, Бахрейн, Кувейт и Оман в Абу Даби е основан Съвета за сътрудничество между арабските страни от Залива ( مجلس التعاون لدول الخليج العربية), към който по-късно се присъединява и Йемен.
Обединените арабски емирства се застъпват за арбите по време на първата Арабо-израелска война през 1973 г., както и изпращат на Кувейт военна подкрепа по време на Войната в Залива през 1990-91 г.
II. Държавно устройство
Обединените арабски емирства са федерация, но се оставя и много власт на отделните емирства, като всяко от тях има своя държавна глава[2]. Това постановява конституцията, приета временно през 1971 г. и окончателно през 1996 г. Изпълнителната, законодателната и съдебната власт са в ръцете на правителството. В страната няма политически партии и избори. Президентският пост се дава на един от седемте емира и по традиция това е емирът на Абу Даби, а вицепрезидент е емирът на Дубай. В отделните емирства властта остава наследствена.
След смъртта на шейх Заид бин Султан ал Нахаян, емир на Абу Даби става най-големият му син – шейх Халифа бин Заид бин Султан ал Нахая, който става и президент на ОАЕ на 3 ноември 2004 г. Вицепрезидент и министър председател от 4 януари 2006 г. е Мухаммад бин Рашид ал Мактум – емир на Дубай.
Конституцията на Обединените арабски емирства налага пет федерални институции – Федералния върховен съвет, Президента и Вицепрезидента на ОАЕ, Кабинета (Федерален съвет на министрите), Федералния национален съвет и Федералното правосъдие.
III. Федерален национален съвет (المجلس الوطني الاتحادي )[3]
Федералният национален съвет е основан на 13 февруари 1972 г.
Състои се от 40 члена. Местата са разпределени между седемте емирства според броя на населението на съответното емирство, както следва:
Абу Даби (ابو ظبي) – 8 места
Дубай (دبي)– 8 места
Шарджа (الشرقة) – 6 места
Рас Ал-Хайма (راس الخيمة)– 6 места
Аджман (عجمان)– 4 места
Ум Ал-Кауйн (ام القوين)– 4 места
Фуджейра (فجيرة)– 4 места
Всяко емирство има право самостоятелно да определя начина, по който да се избират гражданите, които ще го представят във Федералния национален съвет (ФНС), като най-често емирът сам ги назначава . На 1 декември 2005 г. шейх Халифа бин Заид бин Султал ал Нахая обявавя, че половината от членовете ще бъдат избирани, а другата половина назначавани от управляващите. Мандатът на членовете е две календарни години, считано от първото заседание, в което участват.
Според конституцията, президентът на федерацията трябва да открие редовната годишна сесия на ФНС, след което трябва да изнесе реч, ревизирайки ситуацията в страната и важните събития и проблеми, които са се случили през годината. В речта си също така трябва да изтъкне проектите и реформите, които федералното правителство планира да предприеме.
ФНС има законодателни функции, които се изразяват в утвърждаването на закони. Това е сложен процес, който преминава през няколко процедури, започвайки, според конституцията, от законопроект предложен от Кабинета. След обсъждането му, ФНС трябва да гласува по него, като или се приема, или се връща за поправка, или се отхвърля.
ФНС има и контролни функции. Той трябва да контролира работата на изпълнителната власт.
Към функциите му спада и обсъждането на годишния бюджет.
IV. Федерален върховен съвет (المجلش اللعلى للاتحاد )[4]
Федералният върховен съвет (ФВС) включва наследствените управници на седемте емирства. Той е най-висшата федерална институция. Отговаря за общите политически дела, включващи комуникациите, образованието, отбраната, външните работи, развитието и ратифицирането на закони. ФВС избира президента и вицепрезидента измежду членовете си. Одобрява номинацията за министър-председател и приема неговата оставка. Също така има право да освобождава министър-председателя от поста му по препоръка на президента. Към функциите му още спадат:
- одобрение на решение за обединение, взето от две или повече емирства;
- одобрение за обявяването на военно положение, предшествано от одобрението на президента и Съвета на министрите ( Кабинета );
- одобрение на искане подадено от някое от емирствата за помощ от въоражените сили;
- приемане на предложения от страна на Съвета на министрите относно назначаване и освобождаване на съдии от Върховния съд;
- приемането или отхвърлянето на административни споразумения, сключени между дадено емирство и съседните държави;
- единодушно приемане на нов член във федерацията;
- да надзирава всички вътрешни и външни дела на федерацията;
- да създава свои собствени правила и законопроекти;
Тъй като членовете на ФВС са самите емири, властта на ФВС може да бъде делигирана на президента или Съвета на министрите, когато ФВС не е в сесия. Въпреки това, властта да ратифицира международни договори и споразумения, да одобрява обявяването на война, да назначава президента и съдии от Върховния съд е изключително право на ФВС.
През май 1996 г. ФВС приема поправка във временната конституция, с която провъзгласява Абу Даби за столица на държавата и обявява поправения документ за постоянна конституция.
Заседанията на ФВС се провеждат на всеки 2 месеца. За да бъдат легитимни трябва на тях да присъстват пет от седемте члена, като присъствието на емирите на Абу Даби и Дубай е задължително. За приемането на решение и ратифицирането на международни договори е нужно две трети мнозинство, т.е. пет от седемте члена, в това число задължително представителите на Абу Даби и Дубай.
V. Федерален съвет на министрите (مجلس الوزراء )[5]
Федералният съвет на министрите или Кабинетът, описан в конституцията като изпълнителната власт на Федерацията, включва обичайния състав от министерства и е оглавяван от министър-председател, избран от президента, след консултация с колегите му от Върховния съвет. Министър-председателят, в момента и вицепрезидент, след това избира министрите, които могат да бъдат избрани от което и да е от емирствата съставляващи Федерацията. Естествено, по-известните емирства имат повече представители в Кабинета. Всички министри са индивидуално и колективно отговорни пред президента и Федералния върховен съвет.
По настоящем в ОАЕ съществуват следните министерства:
- Министерство на отбраната
- Министерство на икономиката
- Министерство на образованието
- Министерство на енергетиката
- Министерство на околната среда и водите
- Министерство на финансите и индустрията
- Министерство на външните работи
- Министерство на здравеопазването
- Министерство на вътрешните работи
- Министерство на правосъдието
- Министерство на президентските работи (основано на 1 ноември 2004 г.)
Съществуват разбира се и други министерства, както и различни департаменти към тях.
VI. Федерално правосъдие ( القضاء الاتحادي )[6]
Конституцията на страната обявява Шариата за основен източник на законите в ОАЕ. Допълнително влияние в страната има светската система, изгредана по подобие на английската (CommonLow).
Цивилните дела се решават в структурата на федералното правосъдие, макар че две от емирствата – Дубай и Рас Ал-Хайма – остават извън тази структура. На най-ниско равнище в системата са Съдилищата на първа инстанция, които се намират във всяко емирство. От друга страна съществуват и апелативни съдилища на две нива: Федералният апелативен съд и най-висшият в системата – Касационият или Върховният съд. Криминалните съдилища и тези на Шариата са разделени.
Всички съдии се назначават от президента, а решенията на Касационния съд трябва да бъдат одобрени от Федералния върховен съвет.
Върховният съд включва петима съдии, намира в Абу Даби и е последна инстанция на всички дела, гледани от по-нисши съдилища. Също така е упъномощен да решава всякакви диспути между съдилищата и индивидуалните емирства, както и вътрешно-емирски диспути. Върховният съд е и тялото, упълномошено да установява легитимността на законите, както и на устави, обнародвани на местно и федерално ниво.
Президентът и вицепрезидентът се избират от Федералния върховен съвет. Мандатът им е пет години, но могат да бъдат многократно преизбирани.
Паралелно с федералните институции, всяко от емирствата има и свое местно управление, като власт там се предава наследствено.
[1] www.wikipedia.com
[2] Седемте емирства и техните настоящи владетели:
Абу Даби – шейх Халифа бин Заид бин Султан ал Нахая от 2004 г.
Аджман – шейх Хумаид бин Рашид ал Нуаими от 1981 г.
Дубай – шейх Мухаммад бин Рашид ал Мактум от 2006 г.
Фуджейра – шейх Хамад бин Мухаммад ал Шарка от 1974 г.
Рас Ал-Хаима – шейх Сакр бин Мухаммад ал Куасими от 1948 г.
Ум Ал-Кауйн – шейх Рашид бин Ахмад бул Муала от 1981 г.
[3] www.almajles.gov.ae
[4] www.arabdecision.org
[5] www.government.ae
[6] www.pogar.com/countries/judiciary
RSS Feed
