Заливната държава: повече от абсолютна власт и повече от безсилно общество
Мохаммад Абид Губаш

Въведение
Пет различни концепции за властта в Персийския залив
Първо: племенна държава
Второ: патримониална държава
Трето: рентиерска държава
Четвърто: липса на теории
Пето: едностранна държава
Заключение

Въведение

Координаторът на 25-та среща на Форума за развитие в съобщението си по възлагане на поръчката към автора на това изследване заяви, че желанието му е да се адресира „социалния дисбаланс и концепцията на властта за нейните права и източник на легитимност, както и позицията й спрямо правото на обществото на публични инициативи, и как за тази цел властта се опира на механизмите за властови натиск върху индивидите и групите, което води до отсъствието на активна роля на обществото и до негативното влияние на елита върху тази роля, както и до отслабването на възможностите на обществото да участва в себеопределението си и в осигуряването на визия за бъдещето си.” Поръчката е едно не леко предизвикателство с оглед на голямата амбиция и по-скоро пожелание, че след като е навършил четвърт век, Форумът ще предложи нещо повече от това да бъде социо-културна среща на малка група интелектуалци от Залива. Амбицията се състои в това, според същото това съобщение за възлагане, да се адресират „най-важните страни на наблюдавания структурен дисбаланс, на когото следва да се противостои, като пунктовете по реформирането му в бъдеще ще бъдат входни стратегически пунктове към радикално реформиране отвътре, в отговор на нуждата от неотложни реформи, чието извършване в страните от региона закъсня, поради отсъствието на политическа и обществена воля за промяна, в това число и коментарите, задоволяващи се с оправданието, че е имало опити за налагане на реформа отвън, които в някои отношения са били погрешни, дори и ако са били с добри намерения.
Ясно е, че възложената поръчка не цели само академично разглеждане на тези теми, а да бъдат изготвени работни документи в помощ на разработването на политики /policyorientedpapers/, които да са в съкратен и фокусиран върху проблема вид /с обем от 20-30 стр./ и да са взаимообвързани, за да отразят постигнатото ниво на разбиране и да зададат насоката за реформи за жителите на региона. Целта, която се надява да постигне, е да бъдат тези работни документи елементи „в двения ред на сериозната радикална реформа отвътре, и да отразяват тревогите на жителите на региона относно тяхната съдба и бъдеще, както и да маркират нов етап на ангажираност към общите проблеми на национално ниво”.
Координаторът очерта методологична карта за формулирането на работните документи като всеки от тях съдържа 5 елемента:
1) характеристика на несъвършенствата, идентифициране на най-изявените им проявления и различните им страни, и запознаване с механизмите на тяхното генериране.
2) наблюдение на перспективите на несъвършенствата и на рисковете от продължаващото им съществуване, и оформяне на представи за бъдещата работа по тях
3) подчертаване на стратегическото значение на коригирането на недостатъците в процеса на необходимата реформа
4) възможностите за коригиране на несъвършенствата от практическа гледна точка и начинът за това
5) изискванията за корекция на несъвършенствата на правителствено ниво, на ниво гражданска общественост и на ниво отделния гражданин.
Възложителят изиска от изготвящия всеки документ да се запознае с положените от страна на Форума в течение на четвърт век усилия по диагностициране на условията в региона и отправените призиви към реформирне на нефункционалните страни в управлението.
Въпреки че изследователят споделя възгледа на координатора, необходимо е да се направи известна поправка върху планираното изследване на властта в Залива с оглед на редица причини, сред които:
- За разлика от останалите пунктове, изложени в изследователските документи, темата за властта е сред темите, които не са били подлагани на директно обсъждане на работните срещи на Форума за развитие и поради това няма натрупани материали, които могат да бъдат проследени, сумирани и осъвременени, какъвто е случаят с другите пунктове, по които Форумът предоставя голяма помощ, както от сесийните обсъждания, така и от печатни материали. Поради тази причина, това изследване ще изиграе роля по повдигането на въпроса, и ще предложи алтернативи при търсенето на отговор, за да могат чрез своя принос, допълнения и критики, участниците в следващия Форум да разширят обсега на възможните отговори.
- Невъзможно е документът да приеме формата, пожелана от координатора като бъде работен документ в помощ на приемането на общи политики /policyorientedpapers/, защото проблемът за властта представлява не просто обща политика, която може да бъде приспособена по даден начин, посредством познати на политическите играчи регулации и политически пазарлъци, но обхваща основата, на която се гради целият политически ред, и ако и да не е враждебна към промяната изобщо, то промяната на тази основа означава променен политически ред и промяна в структурите на споделянето на властта.
- Поради това, изследването ще се стреми да направи анализ на властта в Залива с надеждата, че едно по-добро разбиране за нея ще позволи взаимодействие с нея по един по-квалифициран начин, както от страна на Заливния културен елит, така и от страна на гражданите. Това би могло да я промени по един или друг начин, повърхностно или дълбочинно. Всъщност, проникването чрез по-дълбоко вглеждане във властта в Залива и запознаването с фигурите на някои от водачите, е достатъчно дори само по себе си, за да осъзнае западната политическа система реалните рискове, които я заплашват и да придобие по-широко разбиране за нейните слабости. Разбиране, което вероятно ще доведе до решителни усилия, насочени към изкореняване на тази власт, защото Заливният режим не прави изключение и няма какво да му попречи да бъде подвластен на рационализма, прокаран от Макс Вебер, и който се наблюдава в поведението на започналите да изникват от средата на ХІХ в. модерни държави.

Пет концепции за властта в Залива
Тази статия има за цел да хвърли светлина върху специфичните особености на социалното устройство в страните членки на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (ССПЗ) както и върху разбирането за механизма на работа на политическата власт там. Ще се спра върху различните трансформации, през които е преминала властта, за да бъде това което е днес. Мнозина изследователи са представили множество хипотези, с които се стремят да обяснят липсата на раздвижване в страните от Персийския залив, за да настигнат света по отношение на демокрацията с това, че са управлявани от абсолютни монархии или от некоституционни режими, които са скупчени с непропорционална гъстота в относително малък регион на света. Представени са много теории за разбиране природата на политическата власт в страните от ССПЗ. Можем да разделим тези теории на три ясно разграничени една от друга концепции: теорията на Ибн Халдун за племенната власт; теорията за патримониалната власт, формулирана от Макс Вебер и теорията за рентиерската държава, формулирана от иранския изследовател Махдави.
Статията ще представи още две допълнителни теории, които, въпреки че не се радват на особен прием от страна на изследователската общност, е важно да се проследят. Статията критично ще обсъди тези теории с цел да направи опит да проследи феномена на властта в Залива и да отграничи механизмите на действието й в местните общества в регионалната и международната обстановка.

Първо: племенна обособеност
Тази концепция се основава на племенните традиции в устройството на Заливните общества, в това че държавите от ПЗ са само племена със знамена, според изказването на един английски писател, и в това че у Заливния жител отсъства усещането, че принадлежи към родина в лицето на модерната държава, а само че е член в широко племенно обединение, в чиито рамки засвидетелства предаността си към шейх, който стои начело на обединението в замяна на получения дял от плячката. Понятието разглежда състоянието на нещата в Залива само като поредица от набези и грабежи и ответните отмъстителни акции, а политическите трансформации се дължат на успеха на сина на чичото или брат му или неговия син от племенното обединение или от някое крило на семейството, да свали баща си или роднината си, кръстосал крака в креслото на властта като с това подготвя идването на ново племенно обединение или родствен клон на семейството, за да започне нов ход от грабежи и поделяне на плячката.
Анализите на Абду Рахман ибн Халдун са автентичният корен на това понятие, която среща приема на мнозина изследователи. Откриваме, че тази теоретична система продължава да бъде жизнена и актуална до днес. Така например в книгата „Конфликтът между племето и демокрацията – случаят на Кувейт” на д-р Халдун Накиб виждаме, че централно място в нея с вариации и различия в детайлите заема именно Халдуновото понятие.
За начало, очевидният факт, че Халдуновата теория е имала решаваща роля в етапа предхождащ независимостта от колонизацията съвсем не е потвърден, поради това, че колониалната администрация директно или индиректно е модифицирала природата на племенното управление. Освен това не можем изцяло да се уповаваме на теорията при тълкуването, когато искаме да разберем предходни социално-политически отношения, съществували преди идването на колониализма. Това е таказащото има изключения, състоящи се в това, че племенните единици са са ползвали с политическа автономия от централните политически формирования по онова време, а колкото до принципа във воденето на политика, то той е бил в подчиняване към тези единици, били те султанат Оман, Османската империя, първата Саудидска държава или урабитската държава в Оман.
При прибързаните опити за прилагане на Халдуновата теория към обществата от ПЗ се забелязва, че тя не отчита колосалните материални трансформации, през които тези общества преминават през последните десетилетия, довели до уронване устоите на племенната структура на обществото, да не кажем че са я сринали напълно. Навярно това е подтикнало изследователите Кларк и Бауен Джоунз, например, да критикуват писанията на покойната изследователка Ан Файв върху ОАЕ като заявяват, че „тя продължава да разпространява своите изключително погрешни изказвания във връзка с неустановилите се за постоянно жители.” /имат се предвид вероятно бедуините-номади – бел.прев./. Преди време Файв твърдеше, че 30% от жителите на ОАЕ са бедуини-номади. Всъщност делът на активно заетите със земеделие е по-нисък и достига 3,2% от населението (преброяване на ОАЕ от 1976 г.). Сред тях малко са заетите със животновъдство. Файв използва „бедуин” за назоваване на разпръснато, непребиваващо в градовете население, независимо дали са мигриращи от географска гледна точка или поради поради изчерпване на източника, от който си набавят ресурси за препитание. В действителност, болшинството от тези семейства получават доходите си от модерния икономически сектор и по-точно от заемане на служба в държавния сектор. (1)
Има много фактори, които разклащат релевантността на прилагането на концепцията за племенната власт към Заливните държави в момента. Може да се каже например, че делът от населението с племенен бекграунд е започнал да съставлява процент, който драстично намалява ден след ден (при положение че в края на 70-те процентът му сред жителите на ОАЕ не надвишава 15%). (2)
В допълнение към това откриваме, че онези които се наричат мъже от племето са скъсали материалните си връзки с племенния ред още преди няколко десетилетия в резултат на установяването им в градовете и промяната на производствените им дейности. Тази промяна, значи, е започнала дори преди откриването на петрола. Затова, племенната структура на много племена е дезинтегрирана дотам че „членовете” на племето вече не могат да разпознаят шейха на племето си, или да разрешат пренията си със средствата и в духа на племето, или да мобилизират силите си при възникване на някакъв сблъсък.
Поради всички тези и други причини, трябва да се вслушаме в забележките на двамата изследователи Ричард и Уотърбъри, които предупреждават от опасността от есенциализиране на съвременните политически режими, като например че пресъздават системи, които са ги предхождали. По думите им племето и племенната солидарност в (БИ) през ХХ в. представляват качествено различни явления от племето и племенната солидарност през ХVІІ в. или ХVІІІ в. „Това, което коренно се различава е степента, в която държавата си е пробила път към пазара и всички структури на обществата на БИ.” (3)
оявата на нефта води до зараждането на урбанизирано общество, към което се числят болшинството от жителите в сравнение с останалите области, което е следствие от вътрешната широкообхватна миграция от областите, населявани от бедуини, занимаващи се със земеделие към градовете. Усядането в страните от ПЗ не е само стичане на членове от племето към градовете. То е съпроводено от претопяване вътре в градовете, които са свидетели на процеси на модернизация без исторически еквивалент, както откъм бързина (в рамките на четири десетилетия), така и откъм дълбочина (преход от икономиката на бедуинския номадски недоимък към икономика, базираща се на експлоатация на нефт и стоково-финансов обмен). Едид Давише даде израз на аспектите на този обществен преход, пишейки: „С увеличаването на броя уседнало население, засилването на темповете на образованието и просмукването на западната култура ценностите и традиционните нагласи, върху които можеше да се разчита за поддържане на стабилността на политическите режими, се изправя пред неизбежна дезинтеграция. Племенните ценности започват да отмират при уседналия начин на живот, а разширяването на кръга на икономическата активност разбива на пух и прах физическото единство и вътрешна споеност на семейството.” (4)
Поради тези причини, най-големите поддръжници на тази теория могат да прилагат тази теория върху ситуацията в ПЗ, само ако е съпроводена от редица изменения на понятието с цел да се преодолеят видимите проблеми, състоящи се в това, че огромното болшинство от жителите на Заливните страни са преминали от племенна производствена дейност към производствена дейност, свързана със нефтените държави. Най-важният аспект в тази теория е културният, според който Заливният жител въпреки производствената и консуматорската си трансформация към градските и модерни модели на живот, що се отнася до политическите му разбирания, то той все още е обвързан с принадлежността си към племето и семейството, и че все още племенното чувство е първичната движеща сила в неговото политическо поведение.
Трябва да отбележа, че ибн Халдун предлага обяснение, която си заслужава да се разгледа подробно, ако и по необходимост само отчасти, за отсъствието на политизация в широки сектори от арабските общества, особено тези, които са се отделили от племенните си обичаи наскоро. Обяснението като че ли срива из основи самата теза за племенната обособеност за да обясни Заливния феномен. Халдуновият цикъл завършва със статия посветена на понятието за светската власт. В статията основно описва явления, които ибн Халдун нарича „Оскърблението застига племенната обособеност и води до подчиняване на племето от останалите племена”. Причината за това е че унижението и подчиняването разгромяват жизнеността на чувството за племенно единство и неговата интензивност” и че чувството за племенно единство е „в което са вплетени защитата му, силата му да се съпротивлява, закрилата и взискателността. Онзи, у когото то отсъства е неспособен на всичко това.” (5)
Следователно ние сме пред нов политически феномен, който е пълна противоположност на феномена на племенната обособеност , основаващ се на чувството за племенно единство. Изправени сме пред феномена на властването (на светската власт – бел.прев.), който макар че е изследван от ибн Халдун, то в съвременните изследвания наблюденията му върху него не намира същия отзвук както наблюденията му върху племето. Ибн Халдун предлага също и едно просто обяснение на феномена на гражданското подчинение преди да бъде опорочено чувството за племенно единство, като сочи че чувството за племенно единство на победените получава императивите си от чувството за племенно единство на победителите без да отправя контра наратив към тази победа. (6)
Важно е да не подценяваме понятието на ибн Халдун за племето като психологическо обяснение приложимо към част от населението на Залива, което, въпреки че материално са преодоляли племенното си положение от съвсем не кратко време, продължават да обладават някои от духовните му компоненти. Един от тези компоненти предлага обяснение на спецификата, която трябва да разгледаме – на връзката между населението и властта. Тази специфика се проявява не във присвояване на трофеите, както смятат някои , а в това, че болшинството жители на ПЗ са свързани поради кръвни връзки и човешки взаимообвързаности, а не поради географски връзки, докато модерното разбиране предполага съюз въз основа на чувството за принадлежност към дадена територия, обградена с държавни граници и притежание на геоложките блага, намиращи се в недрата на тази земя.

Второ: патримониализъм (Patrimonialism)

Много изследователи сочат една важна характеристика на политическите режими в Залива, а именно тяхната устойчивост в сравнение с много от новите държави, които след като получиха независимостта си, преживяха бурни политически сътресения, военни преврати, народни революции и т.н. Антрополозите веберисти гледат на появата на колониалната власт като на основа за процеса на преход от патримониална власт към съвещателна власт. Колонизаторският ред поддържа две системи: традиционната, регулираща отношенията на подчинение с личен характер, и модерната, разчитаща на съвещанието, която създава отношения с по-малко личностен характер. (7)

При традиционната система, според определението на Вебер, легитимността се поражда от силата на традициите и властта, чийто престиж се усилва с течение на времето. В тази връзка Илия Харик посочва подценяването на този вид власт от страна на националистките течения и социолозите: „Често се омаловажава факта, че структурата създава мита. Когато се извърши създаване на някаква структура тя набира сили от установените интереси и произвежда у индивидите усещане, неподобяващо привичността на обичая, което ги кара да се обединят със структурата. Традиционната власт, както ни разказва Макс Вебер, е силата на обичайното приемане на практиките на предците като правилните практики. И развитието на това обичайно усещане за единство със структурата не се нуждае от векове”.  (8)

Сред видовете традиционна власт патримониализмът е най-значимият случай на традиционна власт приложим към властта в страните от Залива. Вебер ги дефинира като случаи възникващи когато традиционното господство развие управленческа и военна сила, които вече не са просто лични инструменти на водача. Единствено в този момент членовете на групата биват третирани като граждани. В миналото властта на водача се проявява като преимуществено право на групата, а сега се превръща в индивидуалното му право, което той притежава така както притежава всяко друго нещо, обект на собственост. По същество той е способен да се разпорежда с правото си подобно на икономическа инвестиция: да го продава, влага или поделя между наследници.

По-нататък в анализа на Вебер откриваме, че основите на подкрепата, която водачът получава в патримониалната система са личният роб, гардове и наемната платена армия, заедно с гражданите мобилизирани принудително. Посредством тези инструменти суверенът може да разшири полето на своята абсолютна власт и сам да конституира статута си на разпределител на благата и заслугите, прехвърляйки традиционните ограничения на управляващите структури, начело на които стои бащата или най-възрастните мъже. (9)

Въпреки сериозните усилия, прилагането на Веберовата концепция към Заливните общества е съпътствано от множество трудности. Причината за това се дължи на няколко неща, сред които – че е рядкост да видим непримесен модел на управление в което и да е Заливно общество: най-разпространената разновидност, която можем да видим е традиционна система на патримониалната власт, съществуваща редом с различни форми на васт, основаващи се на съвещателния принцип; в случая с Кувейт – с форма на власт, която притежава някои от характерните особености на модерния демократичен ред, а в случая с ОАЕ, федеративната система поставя ограничения върху редица сили на патримониалната власт на местно ниво.

Поради смесването на повече от една система Лучиани предлага специално прилагане на тезата, в което съчетава концептцията на Вебер с едно специално определение за държавата, която нарича, използвайки термина разпределителна държава (Allocation State), на която гледа не като на държава на племенната обособеност, а като на патримонилни режими, отказвайки да ги разглежда като феодални или традиционни режими.

Понятието за разпределителната държава ни позволява да преодолеем мистериозността: управляващите патримониални монархии не са нито традиционни, нито са феодални. Те никога не са били феодални, първо, а това дали са традиционни, може да се състои в това че притежават някакви традиции, а не защото самите те са такива каквито са били преди 20 или 30 години. Външният им облик може и да не се различава особено (на практика те силно се различават), но по съдържание изцяло се различават: „традиционните” суверени днес управляват комплексни и сложни разпределителни държави. Това което се случи е че формата на патримониалното управление се оказа че много подхожда на спецификата на разпределителните държави. (10)

Лучиани не смята, че демокрацията представлява проблем за разпределителните държави, защото, независимо че изглежда полезно създаването на вид представителни институции, които да са отдушник и за овладяване на някои форми на гняв, то членовете на тези институции не е задължително да имат друго освен само крехка връзка със своя електорат. Обществеността е безразлична към кулоарните прения, а управникът може да разпусне тези институции без практически да среща някаква съпротива. (11) (бел.прев. – в Кувейт, а и в другите Заливни държави положението с представителството не стои точно така. Представителите наистина имат слаба връзка със своя електорат в смисъла, в който това се разбира на Запад, но от друга страна те са излъчени представители на конкретни фамилии, които за да постигнат това са принудени да създават и поддържат продуктивни връзки с малко или повече широк периметър от други фамилии, бизнесмени, заинтересовани кръгове и др.).

Изглежда патримониализмът е приложим в по-голяма степен върху системите на управление породени от идването на колонизацията, която превръща властта на племенните старейшини, основана на кръвта и чувството за племенно единство (по определението на ибн Халдун) в суверени, които властват върху конкретен географски парцел, монополизирайки властта в границите на своето потомство. Това наподобява феодализма от една страна и прилича на отношение на местен управител или наместник с централната чуждоземна власт.

Но върху ситуацията надвисва фундаментална промяна когато колониалната власт се изтегля последвано от издигане на политически субекти на протосуверенната държава (pre state) в суверенни субекти, които се ползват с регионална и международна легитимност. В добавка към това, спецификата, която отличава Заливните режими след независимостта, и които нямат еквивалент в концепцията на Вебер за патримониалната власт, се състои във факта че нефтът, се оказва основен фактор, не само за формиране на държавите в Залива, а за трансформацията, през която премина самата система на властта в Залива. Традиционните суверени са разчитали на някаква форма на облагане на управляваните, докато нефтените приходи по драматичен начин работята в подкрепа на властта на суверена и му позволяват да бъде финансово независим от управляваните.

Можем да наблюдаваме изкачването на суверена и превръщането му в патримониален управник, който в началото е утвърден от колониалната власт, същата която издига управника от статут на старейшина на племето или старейшина на племенното обединение (чийто механизъм можем да разберем в студиите на ибн Халдун), до статута на патримониален управник. Но издигането от статут на патримониална власт до статута на властта в момента извършено по същество от петрола, не е възможно да бъде разбрано чрез студиите на Вебер. Навярно този недостатък подтиква изследователите да разработят нова концепция, която да подхожда на ситуацията, породена от петрола.

 

Трето: държавата-рентиер

Концепцията за държавата-рентиер се ползва с широк отзив сред изследователите на Залива. Вероятно причината отчасти се дължи на неспособността на теориите за племенния или патримониалния й характер теоретично да обхванат широките последици от модернизацията в тези общества.

Тази концепция е на иранския изследовател Махдави. /поддържана днес от Хазем Беблауи – бел.прев./ Той дава не само тълкуване на властта в Заливните държави, а и на властта в други държави, които не зависят директно от петрола. Тълкуването на природата на политическата власт се оказа зависимо от това, че икономическата система в Залива е породила рентиерска държава, която не налага данъци и акцизи на своите поданици, а в противовес на всички държави в света – ако пребивават на нейната територия им изплаща необлагаеми средства за водене на комфортен живот, както директно, така и посредством назначаването им в управленческите й щатни служби или тези обслужващи сигурността. Всичко това наподобява акта на политическо подкупване: управляващите семейства упражняват монопол върху политическата власт поради обществен договор, по силата на който дава гаранции за назначаването на служба и предоставяне на специални услуги, у общества, които приемат тези услуги не като права на гражданството, а като дарове, в замяна на които то да не издига възражения срещу абсолютната привилегия на управника да се разпорежда както му е угодно.

Махдави определя държавата-рентиер като държава, която редовно получава значителни ресурси от Заливното рентиерство. То на свой ред се определя като рента, чието заплащане става от индивиди, фирми или чуждестранни правителства на индивиди, фирми или правителства на заинтересованата страна. Махдави смята, че заплащането на транзитни такси за Суецкия канал е външна рента, както стои въпросът и със заплащането на такси за изграждането и стопанисването на нефтопровод, преминаващ през територията на заинтересованите държави. По-важното е, че Махдави разглежда  приходите от петрол, получени от страна на страните износителки на петрол също като външна рента.

Явлението, което привлича вниманието на Махдави когато прилага концепцията си е, че „основният принос на нефтения сектор се крие в предоставянето на възможност на правителствата на държавите износителки на петрол да предприемат мащабни разходи по обществени програми без необходимостта за целта да налагат данъци и без да попадат в дефицит по платежния баланс, или да изпитват инфлационни затруднения – нещо, от което страдат другите развиващи се страни. Не е задължително резултатът от това да бъде социалистически режим, но може да се превърне в нещо, което може да се разглежда като разпределител на късмета, т.е. правителството става не само важен, а решаващ фактор в икономиката. (12)

Един важен резултат от теорията за рентиерството, според изследователя Наджам Абади, се състои в това, че исканията на гражданското общество към държавата може да отпаднат, защото то не счита че е в правата му да влияе върху политиката. А и държавата е успяла по някакъв начин да се освободи от гражданските си обвързаности. Тази независимост от гражданското общество е свързана с огромните приходи от петрол, които биват директно изплащани на държавата. (13)

Хазем Беблауи използва понятието на Махдави за племенната обособеност и заявява, че „дългото племенно наследство, характеризиращо се със закпуване на лоялността и на вярността, укрепвано чрез актовете на даряване от страна на държавата, която разпределя придобивките и помощите сред своите поданици”, (14) в което изпълнението на функциите, според мнението на Роджър Оуен, се заключава в закупуването на легитимност посредством разходи в публичната сфера придружено от актове на дарения, отпускани с цел спечелване на индивидуална лоялност. Оуен дава пример за такава дейност в случаите на парична благотворителност, когато се закупуват на високи цени земи, които са частна собственост, както и при институционализираното посредничество чрез услугите на социалната държавата (Welfare State), започвайки с безплатното образование и здравни грижи, и завършвайки със субсидирането на цените на електичество, вода, жилища и др. (15) В допълнение към това, Оуен смята, че съвещателния и икономически подем предоставят повече възможности за сдобиване с общественото одобрение чрез осигуряване на назначения в държавния сектор, заеми и възможностите за встъпване в широк спектър от дейности, носещи изгодни печалби. (16)

Подобно на Оуен Беблауи разширява понятието за държавата-рентиер, за да обхване обществото-рентиер, но той добавя и културния фактор: рентиерският манталитет. Според становището на Беблауи, този манталитет се гради върху прекъсване на връзките между труда и получаване на възнаграждение за извършването му: „Възнаграждението става неочаквано придобиване и не е плод на непрекъснатия усилен труд, свързан със социално положение. Поради това възнаграждението не е нито подразбиращо се, нито опортюнистично.” (17)

Теоретиците на държавата-рентиер са единодушни, че действията на рентиерската държава създават състояние на подчиненост у поданиците - те не виждат значимостта на различието в разпределението на националното богатство, и тези различия не представляват достатъчен стимул, за да се направи опит да се промени политическия ред. Възможното решение на индивидуално ниво за тези, които чувстват принципна несправедливост към проблемите им е в машинации за сдобиване с повече облаги посредством съществуващия режим, а не в сътрудничество с други, които живеят в същата като тях ситуация - с цел да се извърши промяна.

Поради това политическото движение в тези общества се изражда в упадък и се заключава в интриги, замисляни сред свитата приближени вътре в правителствените съвещателни тела, като тези машинации рядко прерастват в истински политически диалог. По идентичен начин Беблауи заявява, че наред с липсата на някакви значителни данъци, настояването за политическо участие у поданиците е слабо, и че началото на историята на демокрацията е свързано с финансова взаимообвързаност от вида „няма данъци без представителство”. (18)

По начало теорията за рентиерската държава започва с икономически анализ, основан на петрола, който е не друго а рафиниран въглеводород, чието превръщане в стока преминава през процеси на проучване, сондиране, производство, консервиране, доставяне и разпределяне на пазара, като го вижда единствено като материала на концесионната рента, вместо да гледа на него като на част от капиталистическите активи собственост на държавата. И ако е теорията не греши като разглежда транзитните такси в Суецкия канал като концесионна рента за използването на канала, и ако също правино разглежда таксите за използване на територията на друга държава за поставянето на нефто- или газопровод като концесионна рента, и ако правилно също така (със страхотни усилия) разглежда чуждестранните помощи за концесионна рента, то как ще разгледа трансфера на материал, който съставлява част от рафинираното природното богатство на държавата - от нея към потребителите на рентата? И ако имат успех защитниците на теорията в полемиката около достоверността на тази теза, то как могат да предотвратят разглеждането на всяка друга държава по света, в която се добива метал – като рентиерска държава, независимо дали това, което добива е фосфат като Мароко, или уран като Южна Африка или петрол – като Русия? Вероятно Махдави е бил предпазлив още когато е поставял понятието в края на 60-те, когато приходът от петрола е бил под формата на концесионен данък върху петролните компании. Но сега, след дъбоките трансформации в отношенията между петролните компании и държавите, на чиято територия тези компании оперират, това вече не е валидно и то дотам, че тези трансформации доведоха до там повечето от държавите да придобият собственост върху управленческия пакет акции в тези компании и големи дялове от ресурсите започнаха да придобиват формата на продажба на директна собственост върху въглеродната стока.

По-лошото от това е че тази тясна икономическа перспектива бе замъглена от  формалистки проблем, който не е нещо повече от опознавателен идиом, а действителното отношение – отношението на собственост върху петрола от страна на обществото или на държавата върху ресурсите, започна да отсъства или да се изличава. Също така изясняването на резултатите, до който стигат теоретиците на рентиерската държава, всеки на своя собствен език, свързани с твърдението за закупуване на легитимност посредством публични разходи разкрива, че този резултат е неопровергаем, като това е и основното условие, което Карл Бобер поставя за отграничаването между това, което е приемливо, за да бъде използвано от науката, и това, което е ненаучно. (19)

Публичните разходи сами по себе си са дейност, която всяка държава предприема, била тя рентиерска ли нерентиерска и затова е прекалено да се смята, че когато Кувейт предоставя безплатно образование, то това е вид подкуп за спечелване на лоялност, докато, когато това прави Холандия, то това е от характеристиките на социалната държава. От друга страна, възможно е становището, според което почти всички държави използват публичните разходи, за да получат благосклонност и да си спечелят лоялността на всеки гражданин, или според това, как тя ги вижда - на важни сектори. Следователно как ще заключим, че Заливната власт практикува нещо, което по естествен начин произтича от същността й на рентиерска, докато същото това нещо е практикувано от властите и на нерентиерските държави?

Ако обсъдим някои от резултатите на рентиерския анализ и тяхната приложимост към ситуацията в Залива, ще забележим недвусмислен провал: например, Баблауи изброява примери на закупуване на лоялност в Кувейт след независимостта, докато Кувейт самият от своя страна даде пример, който влиза  в противоречие с хипотезата на Баблауи около опровергаването на демократичните ценности в рентиерската държава, която не налага данъци на своите поданици, когато кувейтското Национално събрание многократно доказа, че е най-независимата от управляващата власт полупарламентарна институция в арабския свят. Наред с това, обвързването, което  Баблауи прави между данъчното облагане и представителството, разкрива първоначалното логическо заблуждение в заключението, че „няма облагане без представителство”, което по необходимост означава, че няма представителство без облагане. Позовавайки се на Иранската революция Наджим Абади предупреждава за преувелечаването на ролата на отсъствието на данчно облагане, като споменава, че общество, необложено с данък не означава непременно, че е предполитическо подчинено общество. (20)

Дори само опитът да разширим понятието за рентиерската държавата, за да обхване общество от рентиерстващи индивиди с рентиерски манталитет, ще уеднакви начините, по които държавата получава своята рента с начина, по който поданиците й получават прихода си, без да гарантира анализ на начина по който поданиците получават тези доходи. Наистина, част от ресурсите на държавата директно се насочват към гражданите по гореупоменатия начин (обществени услуги, покупка на земи и др.), но болшинството от поданиците получават приходите си чрез продажба на работната си сила като служители, и само малка част от тяха имат директен достъп до доходи от рентиерство: наеми на недвижимо имущество и печалби от борсови спекулации (с изключение на печалбите на търговските и промишлени предприятия, които притежават и които в икономическата теория се определят като печалба, а не като рентиерство от концесионна рента). Като това включва окачествяването им като рентиерски приходи, но не и че са директни нефтени концесии.

Освен идеята за освобождаване на поданиците от данъчното бреме заедно с възможностите за материално облагодетелстване непородено от усилия, понятието рентиерска държава не предлага задоволително обяснение на притежанието на петролно богатство от страна на властта в Залива, която упражнява това си право на собственост без да прибягва, например, до идеологическа подкрепа, пораждана от начина на капиталистическо производство като например обмена на равностойности (exchange of equivalants) или фетишизиране на стоката (commodity fetishism) - за оправдаване на отнемането на добавената стойност, ако използваме марксистките категории. За всички ни е ясно, че голям брой поданици на Заливните държави, ако не и болшинството от тях, въпреки че не плащат данъци, гледат на нефта като на естествен ресурс, притежаван от всички поданици. Дори медийните изявления в Залива, които обикновено са официални, третират петрола като обществена собственост и никога не твърдят че е собственост на управляващото семейство.

*

Следващата теория отмества анализа далеч от социо-икономическата обвързаност към полето на мисълта.

 

Четвърто: отсъствие на теории

Теорията на Бътеруърт се върти около нескритото покорство на жителите на страните от Арабския свят към наложени отвън режими на управление. Изследователят смята, че политическият живот в Арабския свят недвусмислено се отличава от политическия живот на Запад в резултат на липсата на доктрини относно фундаменталната необходимост от народен суверенитет. Тази липса е която обяснява, по мнението на Бътеруърт, защо гражданите на арабските държави не протестират силно срещу неприемливите режими на управление в чиито условия живеят (21) /което съвсем не е така, но това е самостоятелна тема – бел.прев./.

Изследователят отдава това на липсата на творене на системи на политическо мислене, които да ограничат политическия произвол и да положат основите на правова структура на гражданите (в политически смисъл) в лицето на държавата: „Това, което улеснява допускането на еднолични или ръководени от шепа хора режими на управление не е наличието на някакъв набор от идеи на арабската политическа мисъл, а тяхното отсъствие. Ако се изразим по-просто: в историята на арабската политическа мисъл няма нещо, което с радикална категоричност да бъде аналог на мисълта на Макиавели или Хобс от ХVІ и ХVІІ в., което от ръката на Лок и Русо в последвалите поколения прераства в доктрината за либералната демокрация, и което направи концепцията за народния суверенитет несъмнена, и дори неопровержима, отправна точка на този процес.” (22)

Очевидно е, че изследователят крайно упростенчески  е подходил като е търсел обяснение на покорността, като го е открил в липсата на либерална теория в арабската и мюсюлманска политическа мисъл. Тук е мястото да се отвърне на подобни идеалистични схващания, с това, че историята не се създава само в книгите, а е създавана в тях и в материалния свят на военните, политически и икономически отношения. (23)

Също толкова лесно можем приведем аргумент и срещу това, че японската и индийската демокрации не са изникнали от местна идейна теоретична основа - либерална шинтуистка, будистка или хиндуистка, а че външната намеса на Америка и Великобритания съответно, е била решаваща за тяхното основаване. Зад изследователската перспектива на Бътеруърт се крие отношението към арабо-мюсюлманската културна традиция, вменявайки й високо ниво на предразположеност към покорство. Въпреки че можем да посочим примери от шиитското наследство и от хариджитската активна роля в течение на дълги периоди от време, както като теоретично наследство (правно-богословско), което подстрекава срещу покорството на централната власт,така и като еквивалент на модерните революционна идеология, имащо своя основен принос в зараждането на велики революции срещу местната тирания и в подчиняването от външни сили, довели до предприемането на действия в Иранската революция и това че политическата система, която издигна продължава да съществува до днес повече от 24 години.

Дори сунитското правно-богословско наследство, възприето за доктрина от болшинството, който факт бихме могли да отдадем на предпочитането за подчинение на владетеля при всякакви обстоятелства поради вечно надвисналия страх от фитна (разкол). (24) Откриваме, че то (наследството) през ХХ в. претърпява реформаторско преосмисляне с усилията на мислителите от Мюсюлманско братство и фундаменталистите уахабити и поражда революционни движения в различни краища на арабския и мюсюлманския светове в степен, че опровергава напълно изказвания за липсата на отхвърлящи господстващия режим идеи и за традиция на приемане на деспотизма, без със това естествено изказването ни да означава, че новото революционно производство отхърлящо съществуващата тирания, се стреми към либерализма, към който приканва Лок или Спиноза или пряката демокрация на Русо.

Заслужава да се отбележи също сложността, която съществува при диагностицирането на Заливната ситуация поради дилемата между неговото политизирането или деполитизиране. Всички теории, които описахме дотук произтичат от описанието на деполитизацията като нещо дадено, въпреки че е  възможно да се направи и противоположна диагностика, чиято основа да бъде, че политизацията е всичко но не и отсъстваща: гражданската война в Хадрамаунт в Оман в края на 50-те, въоръжения бунт в Дуфар през 60-те и 70-те, бахрейнската национална и религиозна опозиция, Интифадата (въстанието – бел.прев.) от 1979 г. в ал-Харам и в Източните области, шиитската и салафитската опозиция в Саудидска Арабия, дейността на организацията ал-Кайда в Залива и извън него, заедно с безбройните вътрешни безредици във всички Заливни държави през последните четири десетилетия.

Наред с това е важно, отхвърляйки тълкуванията на Бътеруърт за явлението деполитизация (подчинение на насилствения режими на управление и оставени да правят каквото си искат) да се съгласим с неговото становище за съществуване на такова явление в редица среди сред халиджийските граждани - в това те много си приличат на останалите арабски земи в последните десетилетия. И заедно с уговорката, че слоеве от обществото със значителна тежест са се потопили във видове политическа дейност, която е приела както формата на политика, така дори и на въоръжени конфликти в различни периоди и в много Заливни държави.  

Можем също така да отговорим на тезата на Бътеруърт с това, че подчинението може да се отдадепряко на широкомащабните намеси от страна на управляващи според либерално демократични принципи режими. Тези нахлувания засилват позициите на съществуващи режими и дестабилизират оставането на власт на други режими. И в двата случая, насърчаването на съществуващите режими или дестабилизирането им не се пораждат от автентично вътрешнотериториално желание, а – от системата на външна хегемония. Именно външните на Залива държави,  а не присъствието или отсъствието на теория е това, върху което се съсредоточава следващата теза:

 

Пето: едностранната държава

Пол Вияй представя в концепцията си за едностранната държава начина на контрол върху обществото в арабския свят. Тази държава е една от формите на старата грабителска държава, издигната вследствие на заграбването на националното богатство от обществена прослойка, която я управлява. В модерното време обаче тази държава е подложила връзката си с обществото на трансформация, и докато старата грабителска държава не се намесва в повечето дела на обществото доколкото доходите редовно се стичат към нея, то едностранната държава смята, че й е необходимо да проникне в обществото и да упражни тотална хегемония върху него. Така, като се има предвид и зависимостта й от световния пазар, тя обособява  обществената прослойка, която да я управлява и я преорганизира по аналогия със световните пазари. Посредством тази операция тя не контролира гражданското общество, а напротив – го отменя, като се опитва да изпълнява неговата роля. Модерната едностранната държава не може да понася съществуването на организация или независимо функционираща единица вътре в гражданското общество. Държавата е проникнала в икономиката, обществото, религията, образованието и дори в семейството. Тя набира силата си основно от връзките си и зависимостта си от централните международни сили, а не от местна база на своята сила (power base) – обществото. Последното на практика е създадено от държавата, а не я предшества (държавата като производител на нацията). (25)

Ако искаме да я приложим към ситуацията в Залива, концепцията на Вияй се нуждае от известно обсъждане. Като за начало, концепцията предлага описателна перспектива, а не тълкувателна.  Ние разбираме как се държи едностранната държава, но не разбираме защо има успех в това. Освен това, приложимостта на понятието към тоталитарни държави като Ирак (по време на управлението на Баасистката партия), Сирия, Либия е по-разбираемо, отколкото то е подходящо за приложение към ситуацията в Залива, имайки предвид прекомерната степен, в която тези държави подчиняват своите общества /Ирак, Сирия, Либия – бел.прев./, при положение че те не са добре сработени с механизмите на световния пазар, или обвързани в дълбочина на ниво сигурност с международните централни сили, които имат господстващо влияние днес (ако и да са свързани със силите на друг международен полюс от бивши сили, преди падането им /СССР- бел.прев./). Въпреки това, икономическите обвързаности и тези на сигурността на страните от Залива със силите на световния пазар и с имащите централно място държави, представляват важно условие за приложимостта на понятието едностранна държава - към състоянието на нещата в Залива. Другият аспект на тази приложимост, а именно процеса по деструктуриране на обществото, преструктурирането му и проникването в неговите единици – има нужда от по-задълбочен анализ.

Излишно е да се казва, че всяка социална система, където и да е, не е някаква ненарушима структура, а с течение на времето тя се излага на неблагоприятнифактори, раздробяване и разруха, и то поради това се нуждае от възобновяемо поддържане на жизнеността си и постоянното си преизграждане. Фереро отдава причината за това на принципа на законномерността, според който общественото устройство е нещо временно, мимолетно, а не нещо валидно до безкрайност. (26)

Ако проследим социо-политическите трансформации, застигнали обществата и политическите конфесии, които съществуват в Залива от средата на ХVІІІ в., и чието начало можем да определим с почти едновременно случилото се рухване на урабитската държава в Оман и държавата на Надир Шах в Иран, ще открием изключително насилствени по своя характер и обхват изменения, които обхващат всички аспекти на живота в Залива независимо от твърденията, които описват темпа на живота там като статичен и инертен. На ниво външни фактори протича анексиране на региона към нов набор от набиращи мощ регионални сили и към международни сили, които са наложили военната и политическата си хегемония от дълго време насам.

Колкото на ниво вътрешни фактори, то тогава по бреговете на Персийския залив – западни и южни, изникват протодържавни формации, които имат племенен характер. Колониализмът успява да превърне някои от тези формации в наследствени образувания, що се отнася до формиране на местната власт, и започва да я защитава от заплахите и амбициите на съседни държави, като дава възможност болшинството от тях да устоят пред лицето на вътрешни предизвикателства, докато едновременно с това съблюдава принципите на развитие на досегашната структура на държавата (нейното възпроизводство), за да се обособят като държави след оттеглянето му.

Великобритания налага своята хегемония върху региона в началото на ХІХ в. и се заема да превърне племенната система в наследствена, но ситуацията не е била благоприятна за новите управници. Оскъдното количество ресурси, необходими за поддържане на икономиката не позволяват на младата власт да се налага решително. Икономическите трансформации довеждат огромни предизвикателства пред новите управници. Притежаването на митнически такси и правото да се разпореждат с тях по собствено усмотрение – станало право на новите суверени на Залива, е бил важен фактор в условията на дълбокото икономическо изоставане, но застрашава методите на производство и начина на живот, който продължава най-малко вече две хилядолетия. В Кувейт, Бахрейн, Дубай в резултат на рухването на икономиките, базирани на лова на перли през 30-те години на ХХ в. възникват съвети или реформаторски движения, които се опитват да изнамерят нови икономически решения чрез осъвременяване на традиционните механизми на управление посредством разширяване на кръга на политическото участие.

Въпреки успеха на управниците и с голямата подкрепа на чуждестранните сили за преодоляване на предизвикателствата, отправени им от реформаторските съвети, самите управници възприемат нуждата от полагане на усилия за социални и икономически промени, и най-вече на политически, какъвто е случая с Кувейт през 60-те на ХХ в. Притокът на петролни приходи в ръцете на властите в Залива им позволява да поведат огромен по обхват процес по модернизиране, който засяга всички страни на живота, без за целта да се сдружава нито с останките от традиционните социални сили (представлявани от племето или от религиозните институции), нито с издигналите се исторически социални сили като бизнесмени или интелектуалци - в определяне на формата на модернизацията и нейните цели. Ще открием също, че управниците които са блокирали или забавяли хода на подетия нов път са били отстранявани със сила, като шейха на Абу Даби Шахбут ибн Султан, и султана на Оман Саид ибн Таймур. И ако стриктно проследим архитектурата на това общество ще открием, че то е исторически прецедент поради краткия период на своето възникване и поради насилственото разстройване на моделите на традиционно потребление и производство и дори на културния им аспект. Тоест, ако възприемем езика на Пол Вияй: Процесът на преструктуриране, всеобхватно проникване в обществото, и качеството, което заслужава да бъде най-внимателно проследено през последните три десетилетияна ниво политика, се състои в това, че властта в Залива се ползва с безпрецедентна автономия от своето общество. Тази независимост носи три лица, всички от които трябва да бъдат взети под внимание:

1) икономическа независимост

Тя е която формира основата на концепцията за държавата-рентиер и която се опира на анализа на приходите от петрол. Но икономическата независимост не се концентрира само в липсата на разчитане на данъчното облагане на поданиците, а обхваща способността на властта да упражнява това, което Пол Вияй нарича разглобяване на обществото, и след това преструктурирането му и проникването в него и накрая – поставянето му под пълен контрол. И не се заключава в дейностите по патронаж (patronage), върху които се концентрира понятието за държавата-рентиер, освен като най-незначителното от всички неща, когато бъде сравнено с отварянето на всички клапани на страната към фиаското на силите на световния пазар, които не обхващат само материалните аспекти, а и културата и услугите като посредници, наред с правовата и юридическа структура.

2) независимост от местната работна ръка

Ситуацията с високите проценти на неместната работна ръка е един от елементите на автономията на властта от обществото. Ясно е, че основната работна сила в тези общества е внесена подобно на стока от чужбина, за да бъде използвана за определен период от време без каквито и да било политически права и с минимално възможни договорни права на пазара на труда, и която е обект на депортиране, когато нуждата от нея отпадне. Тази ситуация позволява на Заливната държава да извлече полза от професионална работна сила без да се отнася към нея като към част от своето имащо право на глас общество (constituency), което властта трябва да задоволява или най-малкото да показва, че се отзовава на задоволяване на неговите нужди и че осъществява неговите ценности (по този начин се разбира процеса по пораждане на легитимност и поддържане на неговата трайност). Обратно на това, този колосален брой чуждестранна работна ръка, от арабски или чужд произход, маргинализира политически местното (заварено) общество пред режима на неговото управление посредством избутването му от производствените обекти, чрез които е възможно да се осъществи социо-политическа борба.

3) независима военна сигурност

Въпреки малкия обем на своите пазари, страните от Залива са производителки на две световно стратегически суровини: петрол и финансов излишък. Това доведе до предоставяне на гаранции за сигурността от страна на Запада към всички страни от Залива. Тези гаранции, чието изпробване многократно протече с успех (в провинция Дуфар през 70-те, в Кувейт през 90-те), прибавя жизненоважен компонент към подсилването на Заливната власт и защитата й от всичко, което би могло да я заплаши, както от вътрешни, така и от външни предизвикателства.

По време на Студената война и после по време на Пустинен щит и Пустинна буря, Западът имаше за цел да запази статуквото в Залива непроменено поради страха, че по-слаба намеса би довела до успех на СССР във въздействието му в региона, или от това, че нестабилност на властта в Залива може да бъде последвана от нестабилност на доставките на петрол заедно с тежките потенциални последствия което увеличението на цените на петрола би довело. Едно от следствията на тази намеса е замразяването на политическа реформа вътре в страните от Залива. И в резултат от зависимостта от гаранциите за сигурност на Запада, възниква автономията на властта в сферата на сигурността която започва да разчита на собственото си население като крайно маловажно в случай на военно мобилизиране. Явно е, че управникът, който получава статута си не в резултат от вътрешнотериториално удовлетворение от него, а от закрилата на чуждестранни сили, преживява уникално отношението си към своя народ: политическата литература е почти единодушна, че управляващото формирование е невъзможно да продължи да съществува без вътрешна подкрепа от социална, етническа или религиозна класа или прослойка, която да поддържа управлението в лицето на неговите опоненти вътре и да му предоставя легитимност, като в замяна на тази легитимност управникът да изпълнява своите задължения в открит договор, макар и не изрично записан. Този дълг е изключително комплексен, като сред нещата, които включва е предоставяне на сигурността и управлението на съдебната система, която гарантира индивидуалните и групови права, и отговаря на икономически изисквания в конкретни нива, различни за различните общества, което дава на индивидите средства за производство и възпроизводство на живота. Независимо от това, този баланс между задълженията на управника и правата на населението рухва, когато дойдат външни сили, които гарантират на управника неговото съществуване напук на собственото му население.

Тази изключително автономна държава се показва като много силна пред народа си. Защото тя не само се ползва с икономически привилегии и такива свързани със сигурността, а и неизменно с това, че не разчита на своето население. Тя е всъщност над всичко и резултатът от това, което споменахме по-горе е, че се ползва с най-важната привилегия – премахването на необходимостта от получаване на легитимност. С други думи, логичният край на крайно независимата държава в сферата на икономиката и осигуряването на работна сила и сигурност е освобождаване на властта от отчетност, от необходимостта да дава правдоподобни или неоспорими обяснения , чийто смисъл да бъде, че тя задоволява народните искания, или че тя се стреми да осъществи желани публични цели. Затова, неизменно присъщия на всички съвременни държави проблем – да устояват на постоянната криза на легитимността е проблем, който не съществува в Залива. (27)

Оттук следва, че въпреки наличието на всички традиционни условия за съществуването на криза, то на повърхността не се показва никаква криза. И не е трудно да се разпознае причината: властта в Залива не притежава народ, и това е същото нещо, което описваме, когато казваме, че народите от Залива не притежават власт.

Поради това насоките на общественото мнение в Залива външно изглеждащо безразлично към политиката, трябва да бъде тълкувано в рамките на изключителната автономия, с която се ползва властта в Залива. Вероятно това е крайъгълният камък в процеса на политическа изолация, с която се характеризира района на Персийския залив. Обратно на понятието за държавата-рентиер, основаващо се върху постигането на легитимност посредством това което можем да наречем „обществен подкуп”, то визията която придобихме е вече по-комплексна. Това е визия, която макар да не отрича ролята на публичните разходи и освобождаването от задължението за плащане на данъци с цел своеобразното приспиване на гражданското чувство, е представа, която поставя редом с приходите от петрол два допълнителни фактора: на сигурността и на статичността като още едни опори за успеха на Заливния режим за регулиране на населението. Резултатът от всичко това е нарушеният деликатен баланс между управляващи и управлявани и в подтикването на властта към недосегаемост и хегемония над обществото.

 

Заключение

На пръв поглед този анализ може да изглежда песимистичен относно възможностите за развитие на политическата система в Персийския залив и задълбочаването на политическото участие в него, както и за разширяването на ролята на гражданското общество. Но аз няма да се задоволя само с отговора, че от научния работник не се изисква да предоставя цветни образи на реалността и че правдивостта изисква разкриването на ситуацията с всичките й недостатъци, независимо от получените резултати. Този отговор е лесен и закономерен в същото време. Но искам да отбележа, че статията съсредоточи изследването най-вече върху връзката на властта с обществото, връзка която по необходимост е непълна защото не си е проправила път към анализ на обединението на тези два съставни компонента – политическата власт и гражданското общество, а именно - държавата, която е образувание със свой механизъм и собствен начин на действие,  особено  във взаимодействието си със себеподобните си държави както в региона, така и в света.

Ясно е, че Заливната държава, за разлика от своята власт, не е силна държава. Защото тя, макар да наследява силата на своята вътрешно политическа власт, то тя също така наследява и слабостта на своето гражданско общество. Затова тя е слаба държава, било то в регионалното или международното си обкръжение, или в областите извън политиката – като областта на техниката, икономиката, медиите и образованието. Не е тррудно да се осъзнае, че така както в течение на хиляди години робът е бил лош борец, то по същия начин едно сринато гражданско общество не може да спечели икономическите, социални и културни битки, които станаха определяща характеристика на съвременността.

Заливната държава е уязвима откъм сигурността си защото разчита почти изцяло на други. Тя е и обект на понякога катастрофален натиск от страна на държавите, които поддържат сигурността й, както и от държавите от които внася работната си ръка, две от които имат ядрен потенциал. Икономическата уязвимост е съвсем очевидна поради прекомерната зависимост от износа на суров петрол, който може да бъде изправен пред конкуренцията на  алтернативни енергийни източници, разработени вследствие на трансформации и технологичен напредък, които не са влизали в сметките досега. Уязвимостта е съвсем очевидна поради екологичните дадености на Залива - изключително горещ и с оскъдни водни ресурси регион, в който отсъстват плодородни земи.

Горният анализ показва, че едно от основните съсредоточия, което като че ли е и най-значимото за поведението на политическия режим в Залива, се състои не в желанието да се направи обществото доволно, а в това да се направи доволна държавата, осигуряваща сигурността - в случая САЩ. Внимателното проследяване на процеса на правенето някого доволен  изисква да се разбере какво САЩ имат като изискване към защитаваните от тях режими на управление. Защото в миналото, по време на Студената война, на рискът от подценяване на СССР и неговите съюзници се гледаше с най-голяма предпазливост и именно това превърна естеството на принципите на управлението в анти- спрямо левистките течения и про- спрямо ислямистките движения с тяхната антикомунистическа реторика.

Правенето доволен не означава състояние на пълно подчинение на САЩ във всичко, което пожелаят и във всички периоди. Несъмнено може да се проследят тежнения и разногласия по най-различни въпроси между защитаващата международна сила и защитаваните Заливни режими, като спора по Палестинския въпрос и по различни оси на арабо-израелския конфликт, но това сочи само, че Заливните системи на управление притежават крайно недостатъчна и ограничена свобода на движение с последна инстанция, която определя пунктира на движение – САЩ, особено след инцидента от 11 септември 2001 г.

Заглавия като „Войната срещу тероризма”, „Демократична реформа”, „Пропорционално икономическо разпределение”, „Нормализиране на отношенията с Израел” несъмнено представляват настояващи за приемане неотложнивъпроси, макар и „насила” от перспективата на режими, нежелаещи да бъдат системно подценявани и все по-слабо изразяващи независима собствена воля зад формулирани във Вашингтон програми. Естествено, социалните сили, които са способни да се сработят с тези програми, като бизнесмените например, имат огромно влияние върху Заливните режими, не поради собственото си могъщество, а поради съвпадението между американските програми и техните интереси (в сферата на разпределението).

Ясно е, че за да определим реалното положение на нещата в Залива в близко бъдеще, е важно да видим какво точно се случва в следните две области: на чуждестранните гаранции върху сигурността, предоставени на политическите ни режими, които са изправени пред исканията на собствените си народи за политическо участие, и - на тази област, в която Заливните народи си възвръщат позициите на пазара на труда, откъдето бяха изключени. Чрез проследяване на тези две области ще можем да определим по-прецизно дали има реални шансове за преминаване към демокрация.

Въпреки че настоящата американска администрация публично е възприела политически проект за реформи в Близкия изток който да се опира на демокрацията и секуларизацията, то е съмнително дали този проект би навлязъл във фаза на сериозно изпълнение. Това се дължи на факта, че най-подготвени да се появят на бял свят в една демократична обстановка сили са не други, а ислямските политически движения, на които САЩ и неговите съюзници гледат като на първостепенния си идеологически, политически и застрашаващ сигурността враг. Затова натрупаният „демократичен” опит в Залива ще остане максимум във фиктивните рамки, донякъде напомнящи на предполагаемо демократичните практики в Египет, Йордания и Мароко.

 

Позовавания:


1 -
J. Clark & H. Bowen - Jones 1981 : 84

2 - طباطبائي 1978 : 353

3 - A. Richard and J. Waterbury 1990 : 331

4 - A. Dawisha 1988 : 266

5 - ابن خلدون، دون تاريخ: أنا مدين لغسان سلامة في تمييز هذا الفارق الكبير في نظرية ابن خلدون السياسية.

6 – Навярно най-скорошните близки  до този Халдунов възглед концепции са тези, представени от  Грамсаши под името хегемония.

7 - I. Harik 1987 : 44

8 – Пак там

9 - M. Weber 1968 : 231

10 - G. Luciani in H. Beblawi and G. Luciani 1987 : 77-8

11 - Пак там 74- 5

12 - M. Mahdavi in M. Cook 1970 : 428

13 - A. Najmabadi in H. Beblawi and G. Luciani 1987 : 213

14 - H. Beblawi in H. Beblawi and G. Luciani 1987 : 53

15 - R. Owen 1992 : 72-3

16 - Пак там

17 - H. Beblawi in H. Beblawi and G. Luciani 1987 : 14

18 - Пак там: 53

19 - I. Lakatos in I. Lakatos and A. Musgrave 1970: 91.

20 - Najmabadi in H. Beblawi and G. Luciani 1987 : 227

21 - Пак там: 110

22 - Butterwerth in H. Beblawi and G. Luciani 1987 : 91

23 – Теорията на Майкъл Ман за социалната сила се гради на хипотезата за съществуването на четири отделни източника, всеки един от които е имал надмощие над останалите в различни исторически периоди и в различни общества: политически, военен, икономически и културен. Ако тази хипотеза е вярна то следва да бъдем предпазливи, когато Бътъруърт горещо отхвърля понятието, предоставящо централно място на културната роля.  

 24 –148:1966Например съответствието при Мауруди, виж Йозеф Айбш

25 - S. Zubaida 1989: 141-45

26 - "لوموند ديبلوماتيك"، النسخة العربية. رقم 12:20

27 –Хабермас смята, че всяка развита държава постоянно изживява криза на легитимността, J. Habermas 1976

 

 

Източници:

Butterworth, C. (1987) State andAuthority in Arabic Political Thought. In Salamé, G. (ed)
Cook, M. (1970) Studies in the Economic History Of the Middle East: From the Rise of Islam tothe Present Day. London: Oxford University PressClarke, J. and Bowen-Jones, H. (eds) (1981) Change and Development in the Middle East:Essays in honour ofW.B. Fisher. London: MethuenDawisha, A. and Zartman, I. (eds.) (1988) BeyondCoercion: The Durability of the Arab State. London: Croom HelmDawisha, A. (1988) “Arab Regimes: Legitimacy and Foreign Policy”. In Dawisha, A. andZart¬man, I. (eds)
al-Dekhayel, A. (1990) The State and PoliticalLegitimation in an Oil-Rentier Economy; Kuwait as a Case Study . PhD. Thesis, Exeter: University of ExeterHabermas, Jurgen (1976) Legitimation Crisis. London: HeinemannHarik, I. (1987) ‘The Origins of the Arab State System’. InSalamé, G (ed)
Ibn Khaldun, ‘A. (no date) al-muqaddemah (The Introduction). Beirut: Dar al-Fikr.I. Lakatos, I and A. Musgrave (eds) (1970) Criticism and theGrowth of Knowledge. London: Cambridge University PressLuciani, G. (1987) ‘Allocation vs. Production States: A Theoretical Framework’. In Beblawi, H. andLuciani, G. (eds)
Luciani, G. and Salamé, G. (1988) The Politics of ArabIntegration. London: Croom HelmMahdavi, H. (1970) ‘Patterns and Problems ofEconomic Development in Rentier States: The Case of Iran’. In Cook, M. (ed)
Mann, M. (1986) The Sources of Social Power: A History of Power from theBeginning to AD 1760. Cambridge: Cambridge University PressNajmabadi, A. (1987) ‘Depoliticisation of a Rentier State: The Case of Pahlavi Iran’. InBeblawi, H. and Luciani, G. (ed)
al-Naqeeb, K. (1990) Society and State inthe Gulf and Arab Peninsula: a Different Perspective. London: RoutledgeRichards, A. and Waterbury, J. (1990) A Political Economy of theMiddle East: State, Class, and Economic Development. Boulder: WestviewPressSalamé, G. (1987) ‘‘Strong’ and ‘Weak’ States, a Qualified Return tothe Muqqaddimah’. In Salamé, G. (ed)
Salamé, G. (1987) (ed.) The Foundationsof the Arab State. London: Croom HelmSalamé, G. (1988) ‘Integration in theArab World: the Institutional Framework’. In Luciani, G. and Salame, G. (eds)
Weber, M. (1968) Economy and Society: an Outline of InterpretiveSociology. New York: Bed¬minster Press

ابن خلدون, عبد الرحمن (دون تاريخ) المقدمة, بيروت: دار الفكر.
أيبش, يوسف (1966) نصوص الفكر السياسي الإسلامي: الإمامة عند السنة, بيروت: دار الطليعة.
الكواري, علي (2002) الخليج العربي والديمقراطية, نحو رؤية مستقبلية لتعزيز المساعي الديمقراطية، بيروت، مركز دراسات الوحدة العربية.


 

Превод от арабски: Мая Иванова

 

 


Comments




Leave a Reply

    Picture

    Съвременни предизвикателства пред Заливните монархии.


    Archives

    March 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ